Безброй нашенци вгорчават и опорочават идеята за мирно съвместно съществуване в многолюдните панелки

Абсурдът на живота в родните панелки вчера пак изплува в общественото и медийното пространство и ни опръска с кал. Оказа се, че 120 съкооператори в едно такова чудо на соцстроителството в града под тепетата вероятно ще мръзнат без парно през зимата не за друго, а защото не могат да се сговорят за ремонт на общата инсталация.

Разбира се, всеки средно интелигентен българин е наясно, че в това има някаква новина. Сигурна съм, че всеки гражданин на нашата република може да разкаже поне по няколко подобни случая на разногласие между комшии. Общото в тях е просташката максима на шопа: "Не сакам я да съм добре, сакам Вуте да е зле." Водени от тази характеропатия, безброй нашенци вгорчават и опорочават идеята за мирно съвместно съществуване в многолюдните панелки. Някои се инатят до смърт да платят 3 лева за ремонт на асансьор, други се ограждат с решетки и стъкла противно на всякакви закони и разпоредби, трети крадат крушките за осветление на общите части, четвърти плюят семки пред входа или си хвърлят боклука пред съседа и т.н., и т.н.

И историята, и литературата ни са изпъстрени с разкази за подобни осакатени взаимоотношения, които в никакъв случай не са характеристика само на онези, дошли от село да заживеят в градската панелка и да засадят тикви пред блока. Потресох се от разказа на моя приятелка и колежка, която преди време описа живота на 83-годишна жена - инвалид от Пещера, която заедно с детето си остана без дом заради идиотски съседски спор.

Чудовищно и животинско е у човека да няма грам милост и жал към немощния и несретния. Но животът всеки ден ме опровергава със случаи като горния. Чудя се дали изобщо искаме да променим тези тертипи, или ще си я караме както досега - с утехата за народопсихологични и прочее обременености. И ще раждаме още и още нови поговорки като тази: "Не е къща тясна, ми е челяд бясна"...