Гърция успя много ловко да прикотка българското правителство за единен фронт срещу Македония.

Най-накрая си го върнахме на македонистите. Така накратко могат да се обобщят преобладаващите настроения у нас, след като българското правителство пресече желанието на Македония да започне преговори за членство в ЕС. Управляващите в София удариха Скопие на най-високия форум на съюза - Европейския съвет, без да се интересуват, че с това решение разширяват още повече и без това дълбоката пропаст между България и Македония.

Едва ли някой ще се усъмни, че стореното е преди всичко за вътрешна употреба. На всички отдавна вече ни е дошло до гуша от беснеещите в продължение на години българомразци в бившата югорепублика. И от ГЕРБ усетиха, че могат да използват накипялото в българите възмущение в своя полза. Месеци наред президентът Росен Плевнелиев, премиерът Бойко Борисов и външният министър Николай Младенов подгряваха хората с необичайно остри реплики към Скопие.

 И накрая нанесоха големия си удар в Брюксел

 Публиката изръкопляска, критиците пък си замълчаха. Сега, след като удовлетворихме чувството си за реваншизъм и наранено национално достойнство, остава да се запитаме какво ще правим оттук нататък. Управляващите вече си имат план. Поискаха от Скопие договор за добросъседство на основата на Декларацията от 1999 г., с която двете страни си дават взаимно гаранции, че ще възпрепятстват враждебната пропаганда и сепаратизма. Държавният глава и премиерът настояха още за прекратяване на кражбите на история и на антибългарската реторика и за съвместни чествания на общи исторически фигури и събития. Към изискването за договор Николай Младенов добави провеждането на съвместни заседания на двете правителства и работни групи за разрешаване на най-невралгичните проблеми.

Всъщност само преди няколко седмици македонският външен министър Никола Попоски заяви, че страната му е готова да приеме условията, поставени от българския му колега.

Декларацията от 1999 г. и бъдещият договор за добросъседство не засягат проблема за историята и езика. Нещо повече, с декларацията България признава македонския език за официален на територията на БЮРМ, което е първата крачка към признаването на самостоятелната македонска идентичност и нация. Въпросът за историята в нея пък изобщо не е засегнат. Що се отнася до съвместните правителствени заседания и работните групи, ако оставим всичко на тях, спокойно можем да забравим за целия исторически-езиков спор. Докато бюрократите от двете страни на границата наченат и евентуално свършат някаква работа, цялата евроинтеграция на Македония ще е започнала, приключила и забравена.

Но има нещо по-важно от недообмислените искания на българските управляващи. И то е, че като забавят интеграцията на бившата югорепублика, те реално работят в полза на онези сили на Балканите, които са за запазване и

 задълбочаване на отчуждението между България и Македония

 На първо място това е Сърбия. Невероятно е до каква степен у нас недооценяваме уникалната близост, която се е създала между македонци и сърби. И изобщо не става въпрос само за носталгията по бивша Югославия. А за далеч по-актуалния проблем и на двете страни с албанците. Първо в Сърбия през 1999 г., а след това и в Македония през 2001 г. имаше въоръжени сблъсъци между местните власти и албански партизани. В резултат сърбите загубиха ключовата провинция Косово. Македония пък беше принудена да подпише печалното Охридско споразумение, с което страната де юре стана двуезична държава и беше утъпкан пътят към превръщането й във федерация. Тези вътрешни сътресения, породени от един и същ етнически враг, създадоха чувство за обща историческа съдба между Македония и Сърбия. Така породилата се близост между двете страни пък доведе до отчуждаването им от околния свят, когото винят за претърпените удари по държавността си. А в кръга на виновниците за това попада и България, която твърдо подкрепи борбата на албанците за еманципация. Така че, ако някой се чуди защо в Македония е пълно със сръбски книжарници, а българска липсва, да не го отдава само на югоносталгията и промитите мозъци на македонистите.

А да не забравяме и Гърция. Нашата южна съседка няма никакъв интерес от сближаване между България и Македония, тъй като си има голямо славянско малцинство и не желае то да се самоопределя нито като българско, нито като македонско. Сега Атина успя много ловко да прикотка българското правителство за единен фронт спрямо Македония. И накрая излезе, че тяхната позиция е и наша. Няма значение дали наистина е така. В Македония така го разбраха. А съюзяване с гърците няма да ни бъде простено дори от пробългарски настроените македонци. Да не забравяме, че още при обявяването на независимостта на Македония Гърция отказа да я признае за суверенна държава и й наложи икономическа блокада, поставяйки на карта самото й съществуване.

 Да, тогава България помогна

 Но да се надяваме, че това днес ще ни се отчете като заслуга, е все едно да отдаваме на СДС на Емил Кабаиванов заслугата за онези милионни сини митинги от зората на демокрацията.

Нашите политици все повтарят, че ще помагат за евроинтеграцията на Македония. Но на нас не ни е необходимо да се занимаваме с това. Щом ние някак успяхме да влезем в ЕС, и Скопие ще се справи. Големият проблем на България е как да преодолее задълбочаващото се отчуждение между хората от двете страни на границата. Както и да предотврати продължаващото свиване на българското културно пространство в Македония, което днес е на границата на пълното изчезване. А това изисква подхранването на всяка искрица българщина по тези земи. Нещо, което нито днешното, нито предишните български правителства направиха. И недообмислени дипломатически ходове като този в Брюксел само ще разширят пропастта помежду ни, вместо да я запълнят.