Жителите на малката общност, наричащи се сами калаша, са антропологично различни от всички останали етнически групи тук. А регионът на Читрал в Северозападен Пакистан е наистина пъстър - пащуни, ваханци, мунджани, дарди, кохистанци и други потомци на древните арии. Има много преселници от съседни райони – тъмнокожи синдхи, пънджабци с тюрбани, войнствени хунзи, дори и араби с техните невидими зад бурките жени.

Но като по някакво чудо в края на ХХ век науката открива, че в трите долини на калашите живеят особен тип хора. Със светлокестеняви или тъмни прави коси, удължено лице, светлосини, пъстри или светлокестеняви очи, дребни и стройни на ръст, с дълги крайници и удължени мускули. 

Част от неколцината изследователи, допуснати до тези долини, ги причисляват към средиземноморския антропологичен тип. Но костната структура, цветът на очите и косите категорично ги различават. Други ги поставят редом с норвежците и североскандинавските племена. Но ниският ръст и краниалните им характеристики не съвпадат. Трети посочват именно населението на Балканите за най-сходно на калашите. И пак има няколко „но". Просто хората в трите долини са антропологически чисти. Едва в последните 20 години има смесени бракове, които се броят на пръстите на двете ръце.

Единственият начин да разберем кои всъщност са калашите е да се направи сериозно научно изследване. Това е и целта на нашата пилотна интердисциплинарна експедиция „Българи – прародина".

Калашите са легенда в прекия и в преносния смисъл на тази дума. Първите учени, търсещи отговор на въпроса за техния произход, цитират няколко възможни записани истории. Едната е, че по време на масовото бракосъчетание на македонски войници, дирижирано от самия Александър, част от тях, а в друга версия само трима, се оженват за калашки девойки. Говорейки с езика на фактите, няколко или трима войници не могат да променят генетичната карта на цял етнос. Когато бе запитан за доказателства, един от нашите колеги – титулуван македонски изследовател, настояващ на тази теза, как трима войници антропологично са преобразили местното население, той отговори: „Епа генот на Александар му бил многу яk!". 

Втората легенда ни разкрива Ясир, синът на нашия приятел и водач Сейфула, човекът от филма на Майкъл Палин. Ясир разказва как конят е на почит в долините на Калаша, защото той е пренесъл хората до тези скришни места, далеч от войниците на Александър Велики. И действително из всички светилища на калашите има изобразени конници или коне. 

Има и трета легенда, точно както в приказките. Тя разказва, че миниатюрният народ на Калаша често е бил нападан, за да се отмъкват от него младежи и девойки за роби. Историческите сведения, почерпени от бактрийски, персийски и индийски документи, дават недвусмислени доказателства в полза на тази легенда. И отново на гърба на спасителните коне калашите прехвърлят внушителните превали на Хиндукуш и се установяват във високите долини, където изграждат своя малък рай.

Днес калашите са между 5000 и 6000 души. Единствени от района на Читрал са запазили най-древни форми за обработка на земята и строеж на напоителни съоръжения. Къщите им са подобни на българските. Някои от тях са строени без спойка, от каменни късове. Други са измазани с кал отвън, като в сместа е прибавена и слама. Покривите са покрити с плочи. Други са плоски, на тях се сушат плодове и зеленчуци за зимата. Повечето от домовете имат чардаци. 

Голяма част от строителните традиции най-вероятно са почерпени от Памир. Вписаните квадрати и ромбове в централния отвор на къщите, резбованите квадратни колони, символиката на изображенията по тях и мястото на огъня в центъра на помещенията повтаря памирските образци, известни ни от предните етапи на нашата експедиция. 

Носиите, с които ходят и в делник, и в празник, наподобяват много българските. Бродираният на ръка сукман, плитките, косичниците, монетите, мънистените гривни и подвеските на коланите им могат да бъдат сравнявани с нашите. Подобни носии няма никой друг в региона. Мъжете са по-скромно облечени, с познатите ни „шалвар" и „камиз" в землисти цветове.

Езикът им е непонятен за другите. В Читрал всички говорят на кховар. Калашите имат свой автономен начин на общуване, където главните заемки са от персийски и санскритски произход. Те съставляват не повече от 30% от речта им. 60% от езиковия им фонд няма аналог в съседните долини и едва 10% присъстват думи, заимствани от исляма. Писменост не са имали допреди 8 години, когато гръцки мисионери, тръгнали по пътя на легендите за „О Мега Александрос", им създават азбука, на която се пише в началните училища. 

Всички съседни малки народи ги наричат „кафири", т.е. неверници, защото не са мюсюлмани, а изповядват древна религия. Те са своеобразен остров в огромното мохамеданско море на ислямска република Пакистан. 

Една древна източна поговорка гласи: „Каквито хората, такива и боговете". Главното божество на калашите се нарича Ходай, богът на доброто. И те са покъртително добри. Под него има петима малки богове, които местните хора наричат вестители. Служейки им, калашите се обръщат към своя Ходай с най-простите молитви на света – за здраве, щастие, добра реколта, хубаво време, силна година. 

В Калаша няма зло. Думи за лошо, жестоко, несправедливо или демонично не съществуват. Големият проблем на нашия приятел Сейфула Джан е как да преведе на калашки нашите въпроси, касаещи тези понятия. В долините никога не се е крало, изнасилвало или убивало. Никой не помни такова събитие. Дори 97-годишният старейшина на долината Румбур разказва само за природни бедствия и трудни години, но не и за човешка ненавист, ревност, братоубийства или мъст на боговете, с каквито изобилства историята и митологията на останалите народи. 

Хората с охота ни канят в техните къщи. Членовете на експедицията ни са изумени от духовното богатство на калашите – нямайки почти нищо, те се надпреварват да ни черпят с чай, плодове, безквасни царевични питки или току-що откъснати орехи. Скромни и свити в началото, те бързо се сближават с нас и с охота разказват за своя живот, за трудните делници и цветните празници в долината, за своите мечти и сънища. 

Завеждат ни до постройка, която се нарича Джестак хана. Джестак е един от малките им богове, помагащ главно на жените, а „хана" на фарси значи дом. Тук при месечно неразположение биват отделени дамите, които в този труден за тях период не работят нищо. Мъже там не влизат. Само приготвят храна на своите съпруги, приятелки или дъщери и им я подават над каменната ограда. Джестак хана е място и за родилките. Младите майки биват учени от специални жени, които после стават техни акушерки и орисници на новородените. Да, именно орисници, защото точно те наблюдават първите действия и пристрастия на децата и по тях избират имената. И то след цели 6 месеца! Тогава децата сякаш посочват сами истинското си име.

След това отиваме на мъжкото място. Тук нашата колежка е помолена да остане край потока, защото светилището е забранено за жени. Тя умолява нашите домакини да хвърли едно око от научен интерес, но както на нас, мъжете, в Джестак хана, така и на нея тук є е отказано с усмивка и с простото: „Извинете, но не може". 

А мъжкото светилище е в стара дъбова гора, перфектно ориентирано по посоките на света, с лице на изток. Навсякъде има изображения на конски глави и конници. В центъра на резбования олтар има седмолъчна розета, подобна на намерената в Плиска. Символите са невероятно сходни на нашите – канатица, свастика, рибена кост... Над светилището се издига връх над 6000 метра. „Там са нашите богове", сочи с пръст бялото чело на върха нашият водач Ясир. Експедицията ни фотографира и заснема с камери всичко възможно и тръгва надолу към селото. 

Калашите сключват бракове просто. Момчето и момичето се харесват известно време, след което идват хванати за ръка при техните родители и се установяват в къщата, където има повече място. Няма свещеници, тайнства, сватби, софри и подаръци. Роднините ги приемат, помагат им с някоя и друга вещ, отделят им парче земя и животът продължава. Брачните документи са напълно непознати, разводите също. При тях всичко е любов.

Така смятат всички изследователи на калашите. Първият голям учен пристига тук преди около 20 години. Това е проф. Питър Паркс от Оксфорд. Той е първият от четиримата професори, предложил тезата в научния свят, че калашите са родствени на българите. След него на терена работят холандец и двама италианци, които също застъпват мнението на проф. Паркс. 

Нашата експедиция веднага набелязва следващата мярка – да се свърже с тези учени и да ползва с тяхно позволение доказателствения им материал. Основните пунктове, по които тези теренни изследователи виждат сходството между българи и калаши, са битът, носиите, песните (особено характерният двуглас), танците, неравноделните размери в музиката, символите и антропологическият тип.

Въпреки всичко калашите все още са загадка. Всички ние, учените от националната интердисциплинарна експедиция „Българи – прародина", сме убедени, че трябва да се върнем отново тук за същински теренни проучвания. Този път трябва да обърнем по-сериозно внимание на погребенията, на обредната и празничната им система, митологичните схеми, на възможните връзки с българските преселения и езиковите паралели с езика на българите и семейството на припамирските езици. Възнамеряваме да вземем и генетични проби.

На зазоряване насочваме две камери от различни гледни точки към Ясир, а по-късно и към баща му – Сейфула Джан. Въпросите ни буквално ги заливат. Искаме да знаем всеки детайл, всяка подробност. Повече от пет часа трае това изморително за събеседниците ни интервю. Но го дават с охота, защото разбират, че сме хора, дошли не само от научно любопитство. Ние идваме и да помогнем. Предлагаме на местния лидер да донесем следващия път тетрадки, химикалки, моливи, книги, учебници, компютър, да направим възможно обучението на Шакил, Сикандер и прекрасната Мансура в България. Имаме още много други предложения и обещания, които възнамеряваме да осъществим.

Над долината Калаша издига вис първенецът на Хиндукуш – оранжевият Тирич мир (7708 м). Прашният друм ни отвежда към „цивилизацията", към столицата на Пакистан. И ние започваме да се питаме коя цивилизация всъщност е за предпочитане...