В навечерието на Свети Валентин се питаме: когато първоначалното трескаво вълнение от любовта се уталожи, дали онова, което ще го замести, ще бъде достатъчно?

Признавам си, не съм от хората,  които вярват в Любовта - онази, с главно „Л“, лееща се от поп песните и летищните романи. Вярвам, че сме си я измислили. Че няма разлика между думата „любов“ – истинската, реална любов – и глаголи като „забавлявам се“, „смея се с…”, „интересувам се от…“ И че е погрешно да идеализираме Любовта, вместо да се хвърлим в мрежата от действия, които думата „обичам“ носи със себе си.

БЕЗ ДОКАЗАТЕЛСТВА

Идеалната Любов е деструктивна. Изживяват я онзи тип жени и мъже, които твърдят, че са прекалено чувствителни, твърде раними, рядко сантиментални (което е, като да кажеш на интервю за работа, че слабостта ти е в твоя прекален перфекционизъм). Това е онази Любов, за която хората плачат в тоалетните на нощните клубове или с която обясняват защо най-добрата им приятелка все още се мъкне с онзи прелюбодеец-неандерталец, пише kifla.bg. Любовта като акт на вяра – без никакви доказателства за съществуването й. Няма спор, Идеалната Любов е силна концепция! Същата, която ни убеждава, че в някакъв съдбовен момент ще срещнем Единствения. Дори хората, които не вярват съвсем в съществуването на сродни души, възлагат надежда, че все някой ден смяната на партньори, експериментите, даването на шанс на поредния мъж ще приключат. И с Единствения най-после ще са щастливи. Завинаги.

ПУКАНКИ ВМЕСТО СЕКС

Само че, когато връзката им стигне до точката, в която гледат филм у дома, споделяйки голяма купа с пуканки, и в която проверяването на смартфона ги кара да насочат погледите си в различни посоки, вместо да се вгледат в очите на другия, е съвсем естествено да се запитат за ролята на любовта в дългосрочните отношения. В края на краищата, ако следваме концепцията за Любовта, тя трябва да е някаква константна страст, силна връзка между уникално съвместими партньори и огромно количество променящ живота секс. И като че ли в нея рядко става дума за еко единомислието да се спести миенето на още една купа за пуканки. Но дори в сладникавите поп песни е често срещан рефренът, че първоначалната страст изчезва някъде по дългия съвместен път, заместена от нещо друго. Въпросът е: от какво? И дали То е достатъчно?

УЛОВКАТА

Интимност, задоволеност, сигурност… все хубави неща. Дали обаче са по-хубави от удоволствието, пожънато при поредица от по-кратки любовни истории? Защото докато се променяме с времето, се променя и представата ни за хората, подходящи за нас: сладката първа любов, дивото и вълнуващо увлечение, сърцеразбивачът, от когото научихме какво не искаме… И така, докато не се задоволим с някого от поредицата. А ако не спрем?

Ако продължим напред към стабилния, от когото да имаме деца, прошарения чаровник за тайна връзка на средната възраст, компанията с чувство за хумор на старини… Има хиляди хора, с които бихме могли да бъдем двойка. Идеята, че на този свят съществува само по един човек за всеки и че ако не го намерим, ни чака самотна вечност, е осеяна с пробойни. И все пак всички сме налапали кукичката, подвеждащо определяйки я като „романтична“. Харесва ни, защото тази идея се заиграва с представата за всеки от нас като уникална снежинка, която се отронва от небето само за някого, който отговаря на собствената ни недостижима прелест.

ФИНАЛНИТЕ НАДПИСИ

А истината е, че понякога мъжът, облегнат до нас на бара, е също толкова забавен, мил и секси, колкото и спретнатият кариерист от съседния офис, за когото мислим от месеци. И че въдицата, на която се хващаме, не ни тегли към любовта, а към… серийната моногамност. При нея всяка връзка започва с фойерверки и свършва с бездушно „Довиждане“. Кара ни да вярваме толкова много в Идеалната Любов, че не можем да видим любовта като наслада от компанията на другия и като способност да делим пространство с някого дълго време, без да ни се иска да спрем със сгъването на дрехите му или да му метнем куфарите през терасата. Затова, когато ехото на емоционалните излияния и романтичните инсценировки заглъхне, гледаме финалните филмови надписи и се насочваме към следващия кино герой.

ВМЕСТО КРАЙ

Всеки обича началото на връзките. Какво може да е по-забавно от това да сме неотлъчно до един прекрасен мъж, който мисли, че ние сме прекрасни? И всеки мрази края. Кой иска да наранява или да бъде наранен от някого, когото е мислел за прекрасен? Разделите, дори дипломатичните, са болезнени, объркани и е най-добре да се избягват. Познавам няколко разведени двойки, които твърдят: „Оженихме се в момента, когато трябваше да се разделим.“ Вместо да си мисля „Жалко, че не са го осъзнали навреме“, ги аплодирам – все пак са си дали шанс и са опитали всичко, преди да сложат край. Дори и яденето на пуканки от една обща купа. Изводът? Любовта, подобно на саксийните цветя, които се продават разцъфнали в магазина, спира да цъфти, ако не се грижиш достатъчно за нея и след като я отведеш вкъщи. Трябва да положиш определени усилия, за да й се насладиш като на много скъпо приятелство. Каквото всъщност е! Защото върховното постижение на партньорството доживот не се изразява в наелектризиращото погалване или спиращата дъха целувка. А в подаването на ръка, облягането на рамо и познаването в детайли на най-важния човек, когото някога си срещал. И в осъзнаването, че той също има мисли и тайни, свои собствени. Точно като теб.

Източник: списание ELLE