Бунтовниците карат джипове от София и Дупница

Всеки втори бунтовник в Сирия кара кола, купена в България. В това се убеди репортер на "Стандарт", след като навлезе от Турция в пламналата от война страна. Бизнесът се върти от сирийци, които живеят у нас. Те купуват от автокъщите в София и Дупница предимно джипове втора ръка и влизат с тях в Турция "на екскурзия". Тя обаче продължава близо 2000 км до градчето Рейханли, на километър от границата със Сирия. Това на практика е база на бунтовниците, които свободно пресичат браздата. Колите влизат в Сирия, номерата се свалят и се връщат в родния КАТ, за да се обявят за спрени от движение. А на бунтовниците табели не им трябват, защото в контролираните от тях територии все още няма администрация. Средно по 1000 български коли сменят собственика си в Рейханли. Родният пазар е предпочитан заради ниските цени от 4000-5000 долара. Купуват се предимно джипове КИА, "Мерцедес" и "Лендроувър". 

ЧЧистилището Атма

Асоциацията с чистота е един от най-големите абсурди в бежанския лагер Атма в Сирия, на един хвърлей от границата с Турция. А абсурдите са много, прекалено много. Толкова много, че да се чуди човек как над 16 000 души, спасили се от бомбардировките на режима на Башар ал Асад, оцеляват в тези нечовешки условия. И кал, кал и влага навсякъде.
Пътуваме с открит пикап на Свободната сирийска армия, на който има монтиран стенд за тежка картечница. Оръжието обаче е махнато, а дупките в каросерията от куршуми са грижливо запълнени с кит. Дори водачът ни Абдулрахман е скрил някъде автомата. Отиваме все пак да се сблъскаме очи в очи с истинските жертви на конфликта - живите мъртви, бежанците. Възрастова граница няма - пеленачета, дори още неродени отрочета, младежи, девойки, жени, мъже, старци. Всички те са намерили временно спасение в Атма, едноименното село наблизо в провинция Идлиб. Сякаш да изкупят греха си - че техни сънародници са излезли на мирен протест срещу режима за човешки права, а той е отвърнал с артилерия и авиация. И затова демонстрантите са хванали оръжие.
Наближаваме лагера и зад един хълм изниква той - стотици, хиляди палатки на десетки декари, дим от импровизирани огнища, глъч. И кал, навсякъде кал. Това място, откакто се помни, е било земеделска земя, отглеждани са до немного отдавна маслини. Сега маслиновите клончета се превръщат в гориво за отопление в студения януарски ден. И мразовита нощ, още по-мъчителна от неспиращия дъжд, а доскоро и сняг.
С навлизането ни в лагера на пикапа се качват десетина момченца - много държат да позират пред обектива, показвайки с ръце знака на победата. Абсурдно е на това място, където отчаянието се долавя от всички сетива. Едно по-смело, но босо и с мръсни дрехи момченце, посяга към обицата ми. Пита: "Голд"? (Злато?). Като разбира, че е, моли да му я дам. Питам го с жестове: Защо? А то ми отговаря с движение все едно слага нещо в устата си...
Тръгваме на обиколка из лагера. Абсурдите следват един след друг - до вчера живели достойно в типични за тази страна спретнати къщи, днес се мъчат да оцелеят в това гето, при повече от спартански условия. Майка с трите си деца мие чинии направо върху земята, поливайки от туба и ги слага да съхнат отново директно върху пръстта. Прострени на дърво отдавна захабени дрехи по-нататък. До тях се топли на огън голяма тенджера с вода, а димът се просмуква директно в прането. Трагедията придобива все по-страшни размери с всяка изминала крачка.
"Защо, само защото един човек (Башар ал Асад) иска да остане на президентския стол, причинява това на народа си?" Риторичният въпрос, който задават мнозина както тук, така и на други меса в Сирия, а и в турското градче Рейханли, откъдето тръгнахме, пресичайки нелегално границата, не спира да ме преследва. Странното обаче е, че в него няма омраза, поне в повечето случаи, а само недоумение с болка в погледа. Не са малцина и тези, които включват Башар в молитвите си - нека Бог го свали по-бързо от властта, та да се върнат по родните краища. "Ще се върнем, дори къщата ми вече да я няма. Живот и здраве ще построим друга. Но тук не се живее - по-добре да се връщаме и да умрем от ракетите и бомбите на режима", отсича Мутауакил от град Дума.
Наблизо стои и гледа мълчаливо майка с пеленаче на ръце. На въпрос с какво го храни, тя отговаря тъжно: с вода със захар. Вече цяла седмица. "Има мляко в магазина. Но е с пари. Но аз нямам пари. Моля се, но не ми дават на вересия", промълвява сирийката и избърсва една сълза. И добавя, че малкото й момиченце не спира да плаче от глад и не може да заспи. Дано да оцелее...За памперси няма смисъл да питам - тях просто ги няма.
Както всеки може да се досети, храната тук е огромен проблем. Сутрин бежанците получават закуска от турския Червен полумесец. За обяд се полага на семейство по купа ориз с леща, която всеки ден се готви в големи казани в кухнята на лагера. Крайно недостатъчно, особено за големите фамилии. Да не говорим, че хранителната стойност е съмнителна, а по-скоро целта е да се залъже гладът. Не стига и тази мъка, ами в Атма върлува краста, а въшките бясно пируват.
Докато обикаляме сред палатките, се натъкваме на двама мъже с червени кърпи на главите, помъкнали чували с хляб и бутилки по половин литър минерална вода. Това също е дневна дажба. Внимават някой да не я получи два пъти, отбелязвайки нещо в някакъв окаян списък. Малко по-нататък други двама раздават гумени ботушки на децата. Естествено, босите малчугани, газещи в лепкавата кал, са най-щастливи. Относително, разбира се, защото чорапите тук са истинско богатство за малцина.
Пред съседната палатка се натъквам на малка купчинка хляб върху голата земя. Обясняват ми: хляб тук не се изхвърля, дори да е станал твърд като камък. Ще го направят на "супа". С жълтеникавата вода, незнайно откъде, която се пълни със сажди още преди да заври в тенекия върху огъня, разбирам от Хамне от град Хама. Младата жена има новородени тризнаци и две по-големи деца. И отново е бременна, в третия месец. Казва, че така намира смисъл за окаяния си живот, това я крепи да не полудее.
Зад палатката се виждат очертанията на турска военна база. Понечвам да я снимам, но усещам как към мен тича разтреперано момченце и крещи: Ля, ля, ля! (Не, не, не!) задъхано показва с жестове, че ако снимам, ще дойде "таяра" (самолет) и ще хвърли бомба за наказание. Опитвам се да му обясня, че никакъв самолет няма да дойде. Именно защото няма да посмее да рискува кървава баня под носа на турците. Но момченцето продължава да трепери - виждало е страшните сцени в родния Алепо...
Хиляди трагични истории. Не могат да се опишат дори за година. Трябва да се видят, за да се почувстват. На тръгване от лагера преминаваме към полевия медицински пункт. В него работят по един лекар и три медсестри на смяна - т.е. сутрин и следобед. Излишно е дори да си задавам въпроса на какви чудеса са способни при толкова хиляди пациенти на ден, при това без никакви медикаменти. А до пункта - пазар за плодове и зеленчуци и някакви лавки. Но няма търговия - всичко е с пари. Докато се качваме в пикапа, отнякъде изниква онова момченце със златото и пак сочи обицата. "Дадеш ли нещо само на един, трябва да дадеш на всички", предупреждава ме водачът ни. И добавя риторично: Можеш ли? Тръгваме си, но в съзнанието ми се е отпечатала незабравима сцена: момиченце заявява, докато показва знака за победата: "Живи сме само защото смъртта не се е сетила за нас". А може би се е сетила, но първо ги е пратила в това чистилище, мисля си и се сещам за цитат от Евангелието на Матей: Така, както човек, поканен на сватба, първо почиства себе си и слага празнични дрехи, така и душата се нуждае от подготовка за срещата с Бога.