Същинският въпрос за мнозинството българи днес е дали църквата ни – вече (?) е само на страната на богатите

Българите май не се вълнуват твърде от предстоящия избор на патриарх. Мнозинството (52%) признават, че събитието е важно за страната, но някак по принцип и дистанцирано.

На пръв поглед това сочат огласените наскоро социологически данни на “Галъп интернешънъл” по темата. Нататък е относително лесно да се впусне човек да търси обичайните причини – гражданската ни пасивност, спорното място на религията, многото религии в съвремието ни, разгрома на църквата при социализма. И т.н.
Струва ми се обаче, че тук става дума за друго.

Мнозинството българи всъщност нямат представа какво ще избира църквата за себе си след около седмица. Не кой митрополит ще стане патриарх. А какво ще означава избирането на един или друг от претендентите за бъдещото присъствие и ролята на Българската православна църква в обществото ни.

Например ще се занимава ли църквата с благотворителност? Ще участва ли в дебатите по обществени въпроси - като домашното насилие? Отношенията с етническите и всякакви други маргинални и отритнати общности? Отношенията между хората като цяло, ако щете – може би е добре да се говори за доброто и лошото в тях и извън телевизионните сериали?

Въобще, ще се отвори ли църквата към живота на гражданите след дългото си мълчание досега? Или ще избере да остане религиозен храм за относително малките общности на реално вярващите у нас и доставчик на ритуали за сватби и погребения за останалите? Не знаем отговорите на тези въпроси.

След смъртта на дядо Максим изборът на патриарх се дебатира публично главно в термините на битка за очистване на висшия клир от принадлежност към бившата Държавна сигурност. Тоест ще надделеят ли бившите сътрудници на службите, като изберат един от себе си начело на църквата, или ще победи представител на неопетнено в доносничество малцинство (доколкото го има)?

Социологическите данни сочат обаче, че друго е по-важно за масовото съзнание. За българите най-сериозният проблем пред църквата днес е близостта на висши духовници с бизнеса и/или парадирането с богатство и лукс (48%).

Казано другояче, образът на владиката с ролекса и линкълна – или бяха двама?– измества образа на дългата и неумираща, уви, ръка на ДС. Проблемът не е само в аморалността на този образ, нито дори дали църквата е богата.

Същинският въпрос за мнозинството българи днес е дали църквата ни – вече (?) е само на страната на богатите. И по-точно – на богатите, тип “мутра”, които познават една форма на социална солидарност – бандата, и един начин да си успял и почитан – плячкосването и боя на по-слабия – в буквалния и преносен смисъл.

Българската православна църква има доверието на 45% от пълнолетните българи – около 3 пъти по-висок процент от този на парламента и 1,5 пъти от давуреута към правителството.

Ниво над 40% изобщо е постижение, за която и да е институция у нас - страната на хроничния дефицит на авторитети.

Не знам доколко е адекватно да очакваме от църквата ни желание за отваряне към живота и проблемите на българите в качеството й тъкмо на една от институциите на гражданското общество.

Ясно е едно: изходът на битката за чисто минало на водачите й няма да реши сам по себе си нито въпроса за легитимността й, нито за бъдещата й роля в обществото. Трябва да бъде направен публично и друг решаващ избор на позиция. Общественото мнение все още се надява, че това е възможно.