В мизерията няма стабилност

Най-доброто от печата

25-02-2013, 05:42

Снимка:

Личен архив

Автор:

Bulgariautre

Всичко от Автора

Чувството за ред, мярка и справедливост е силно накърнено, казва Алек Попов

- Как изглежда ставащото сега през погледа на писателя? Защо според Вас периодично през годините на прехода обществото ни преживява своите "нежни" и не толкова нежни революции?
- Това е доказателство, че обществото е живо. По същия начин, както икономическите кризи са неотменима част от икономиката, така и политическите кризи са част от политическото. Не боледуват само умрелите. Това не са приятни моменти, но се боя, че са неизбежни. Обществото се движи напред чрез кризи и тяхното преодоляване. Ако популизмът вземе връх, разбира се, може да се случи тъкмо обратното. Истината е, че в България се живее тежко не от днес, но най-тягостна като че ли е липсата на особена перспектива. Фактът, че вече години наред с настъпването на зимата основна тема в медиите стават сметките 
за отопление и ток, е изключително унизителен за цялото общество. В мизерията няма и не може да има стабилност. Иначе българите са по-скоро умерени и разумни хора. Но трябва да сме наясно, че само модернизацията, в съчетание с едно по-хуманно отношение към човека, могат да направят живота в България по-добър.

- След повече от 20 години преход живеем ли още под похлупак?
- По-скоро живеем в едно неуредено общество, в което чувството за ред, мярка и справедливост е силно накърнено. Хората са оплетени в сложна мрежа от неясни отношения, бартерни зависимости, роднински и приятелски връзки, които им пречат да са почувстват, образно казано, "ковачи на съдбата си". От една страна, тази социална инфраструктура им помага да оцеляват някак си, но от друга непрекъснато ги спира. Това е патриархалният модел на племето и гетото, в който принадлежността се оказва по-важна от способностите.

- За какво според Вас трябва да бъдат питани българите, за да се чуе действително техният глас?
- Въпросът по-скоро е този глас да бъде чут. Директното допитване има смисъл, когато става дума за нещо конкретно, което пряко засяга начина ни живот. То е свързано директно с правото на обществото за информация. Иначе винаги могат да се намерят аргументи, че масите не са компетентни по този или онзи въпрос, но ако се върви по този път, ще стигнем до положение да не питаме хората за нищо. Не е разумно да се поставят под въпрос основни норми на цивилизацията, правата и свободите, извоювани с цената на вековни усилия и борби. 

- Как гледате на лавината от атаки във Великобритания срещу българските и румънските емигранти?
- Аз съм го казал с текстовете си. Като оставим настрана, че подобни атаки са нещо грозно по принцип, трябва да свикнем с мисълта, че миграцията в рамките на Европа винаги ще създава проблеми. Може би поради факта, че населението на Стария континент все още е твърде различно... Няма общ език, икономическото разслоение е голямо, културата на бита също си казва думата. За такава голяма общност това е нещо естествено и все пак си мисля, че хората днес отдават по-голямо значение на онова, което ги разделя
отколкото на това, което ги свързва. Просперитетът на Европа е свързан със създаването на едно относително хомогенно културно-икономическо пространство, в което различията играят все по-малка роля. Никой не е умрял от това, че се е променил, но има много примери за обратното. 

- Пиесата Ви "Ковачи" тези дни се прехвърля на сцената на "Сълза и смях". За нея има много определения, как бихте я определили лично Вие? 
- Това е социална комедия, наситена с доста черен хумор. В основата й лежи един абсурден проект, който властите в малък германски град решават да инициират. От Балканите са внесени сексработници, които следва да разтоварят местните мъже от т.нар. съпружески задължения. Наричат се "помощници в брака", но неформално им казват "ковачи". Главният герой Долф не е правил секс с жена си от три години и тя решава да прибегне до услугите на въпросната програма. На теория всичко изглежда много цивилизовано, но когато хер Ковач потропва на вратата, нещата придобиват гротескна отсянка. Пиесата изследва границите на толерантността, играе си със социалните и етническите клишета, провокират се установените норми за нормалност. Спектакълът на Възкресия Вихърова е много смел и експресивен. Вярвам, че ще даде на публиката едно различно преживяване.  
- След успеха на "Мисия Лондон" повечето ни следващи филми биват сравнявани с него. Вие сравнявате ли всеки свой следващ проект с него? И въобще - как мерите успеха?
- С възможността да упражнявам професията си. Успехът има значение, доколкото ти позволява да се занимаваш с това, което искаш, без да правиш прекалени компромиси. Гледам да не се повтарям и по възможност новите неща да са по-добри от предишните. Но няма гаранция. И все пак промяната е задължително условие за развитие. Тя може да се случи на много нива. "Мисия Лондон" ще остане в историята на българското кино. Независимо от кусурите си той е един смел филм и затова спечели сърцата на публиката. Не само заради рекламата. Рекламата, както се казва, помага, но в кошара не вкарва
Филмът казва нещо важно на разбираем език. Е, може би не най-възвишения език, но поне истински.

- Изкушава ли Ви ставащото у нас напоследък за нов роман? 
- Ще поживеем, ще видим. Да влезеш в литературата, не е толкова просто, колкото да те покажат по телевизора. В момента съм потънал в епохата на едно недалечно минало, което все пак достатъчно е отдалечено, за да може да бъде преоткрито. То продължава да оказва силно въздействие върху начина, по който възприемаме не само себе си, но и Европа. Литературата по принцип са нуждае от доста по-голяма дистанция. Емоциите и злобата на деня не помагат на изкуството. 

- Оцелява ли писателството като занаят в днешната дигитална епоха? Както се казва, изяде ли мишката книжката?
- Писането изисква концентрация и време. И двете са кът на днешния български писател. Това се чувства най-остро, когато човек тръгне да събира текстове за списание, за поредица или антология. Професионалната продукция не е голяма. Нашата държава обаче предпочита да изхарчи милион и повече лева за някакво тъпо туристическо лого, вместо да направи по-видими книгите, които все още се създават на български език! Крайно време е да се създаде някаква институция от сорта на Национален фонд за литература, който да подкрепя литературните проекти по същия начин, както сега се прави с филмовите. Добрата литература е в основата и на киното, и на театъра. Тя е в състояние да предизвика траен интерес към дадена страна и да спечели симпатия и уважение към нея.

- От какво страда изкуството ни в момента - само от липса на пари ли?
- Не съм убеден, че ако някой изсипе една торба пари 
в тази сфера, нещата ще се подобрят автоматично. Естествената връзка с публиката е нарушена. Или се робува на най-долния вкус, който се приема за еквивалент на комерсиалната култура, или се правят някакви странни доморасли експерименти, разбираеми само за т.нар. творец, които се обявяват за високо изкуство. Фактът, че една книга, един филм са напълно несмилаеми, не ги превръща автоматично във високо изкуство. На публиката не трябва да се робува, но не трябва и да се пренебрегва. Целият този дебат в България добива комични измерения, тъй като тук на практика не се произвежда комерсиално изкуство. Има халтура. Което далеч не е същото... 

- Традиционният въпрос - върху какво работите?
- Приключих работата над първата част на романа "Сестри Палавееви - в бурята на историята". Книгата ще се появи през март по книжарниците и предполагам, че няма да остави публиката равнодушна. Действието се развива през Втората световна война. Разказвам за приключенията на две близначки от заможно софийско семейство, които попадат в един партизански отряд. Като начин на мислене обаче те са много по-близки до съвременните млади хора, отколкото до другарите си по оръжие, което поражда редица комични ситуации. Историята се движи на ръба на абсурда и трагикомедията. Опитах се да постигна известна автентичност, пречупена през гледната точка на модерността. Това е период, който по-младите почти не познават, а по-възрастните асоциират с детско-юношески четива като "Митко Палаузов", "Овчарчето Калитко" или филми като "На всеки километър". Но когато човек се освободи от идеологическите щампи, картината става много по-ярка и интересна. Не трябва да има теми табу.