Политическият ни живот прилича все повече на тъп сериал с повторения.

Обсесия ще да е, обсесия за конкретност: няколко пъти президентът забива за стратегическа цел санирането на панелките и произтичащите от това видения за работни места, заетост, енергийна ефективност, красива жизнена среда и изобщо модерност. Осъществяването й ще ощастливи няколкото милиона български граждани, които живеят в панелните комплекси на големите градове, както и в самотните блокове, нацвъкани в малки градчета. И преди всичко в столицата, към която като пълноводен поток ще запристигат работници, дограми, изолационни плоскости, лепила, замазки, бои, кофи и инструменти. Вече имаме и конкретен срок за изпълнение - 2020 година, когато сигурно стратегията за развитие на ЕС до тая година ще е забравена, има ли го изобщо ЕС, но пък у нас ще се радваме на "ново качество на живот". Затова почне ли тая работа тия дни, за седем години току-виж се опровергала приказката на др. Живков за неспособността на сегашните дори само да боядисат това, което било построено по негово време. 

Не само ще се боядиса, ами и ще се санира за седем години  построеното горе-долу пак за толкова. И всеки наивник, който досега се е занимавал със саниране, подлъган от надеждата, че ще спести нещо от сметките, лесно може да си представи какво ще стане, когато организирано с това се занимава държавата: висящи по панелките алпинисти, весело пеещи бормашини, бързащи да не им се стегне разтворът мазачи, туткащи се отдолу метачи и засмени домакини, които забърсват новите дограми. Пролет иде, как да не му е светло на човек при тия изгледи за бъдещето откъм настоящето. А дойде ли 2020-а, ще дойде и друг светъл почин, имаме ли мъдростта да изберем Плевнелиев за втори мандат. Починът пак ще ражда "конкретика", както казват напоследък ония, които мразят "абстрактиката".

В една малка работа, озаглавена "Кой мисли абстрактно?", която Хегел писал за Бамбергския вестник през 1807 г., така и останала неиздадена тогава, се казва, че  всъщност абстрактно мисли необразованият, защото се вторачва в нещо и го раздува безкрайно, като не го свързва с други определения. Така изпада в илюзията, че има единичности, които притежават свойството да налагат всеобщи отговори и решения. Затова задачата е да бъде просветен, та да види, че за всеобщото има и друга възможност, а не само тая, която му се явява непосредствено и според неговия предимно материален интерес. 

Прав е Хегел, нищо, че е идеалист. Защото, като става дума за образование и просвета, бързо се явява друга, не толкова весела картинка за доста по-възможното през 2020 г. състояние на иначе китната ни Родина. То се вижда и отсега не в природата, към която се залита с хълцукания за запазването й, а в обществото и природата на човека, които се разрушават чрез съсипването на образователната система и традиция. 

През 2020-а сигурно тук-там ще има саниран панелен комплекс или блок. Но още по-сигурно навсякъде из страната ще има трето поколение увеличаващ се брой напълно неграмотни, нещо немислимо даже в началото на XX век. Това ще е поколението най-вече на ония, които сега имат щастливо осигурената от българската държава възможност да са второто неграмотно, непросветено, върнато в природното състояние на конкретното щастие от храната, секса и неработенето. Надали има по-ярък израз на държавен и политически провал от превръщането на тази невъзможност за предишните ни държави в действителност за сегашната. Тая действителност се вижда в циганските гета, дочува се в словесните позиви предимно за глад и болка на децата, които трудно научават повече думи и още по-трудно отличават родителите си от самите себе си, защото и родителите им са деца. Тя личи в умножаващите се питомци на българското училище, които след седми клас сричат дипломите си, а след дванадесети не могат да напишат и най-простото съчинение именно по абстрактна тема, но пък с налучкване решават тестове с конкретни въпроси. Не са само от гетата и турските анклави, но и от постоянно раждащата ги бездна на разпадналите се семейства, невъзможната дисциплина, фалшивите зрелостни изпити и лесно получавани дипломи. Вярно, че има и конкретни виновници; но най-конкретно, следавме ли Хегел, за това е виновна държавата, политическата общност, превърнала се в келепир за представителите й. Невъзможно е да се промени бързо това.  Но тъкмо около него следва да се събират грижите на една държава и държавна глава, която не ръси конкретики, за да не я обвинят в абстрактики, каквито винаги се появяват, стане ли дума за болезнени и нерешими бързо проблеми. И не подхвърля "приоритет: образование и наука" само за да не се укрепва бездруго болезнената представа, че в българската политика всичко опира до бърза печалба, очевидно зависеща от изпълнение на цели, свързани преди всичко с видими и затова убедителни камуфлажи на действителна политическа работа. В това отношение конкретиката на Плевнелиев по нищо не се отличава от тая на Борисов с магистралите, пътищата, спортните зали и метрото. И макар да е по-смислена от апелите на служебния премиер към бизнеса, който трябвало да прояви солидарност с бедните, изглежда нелепа и дразнеща отвсякъде. С изключение на едно място: откъм затворените комплекси, зад чиито огради расте поколението на ония успели в живота, които могат да си позволят къща с басейн, барбекю, два гаража и, разбира се, охрана. Направо по американски, че и нещо повече - по-латиноамерикански. Може би затова политическият ни живот прилича все повече на тъп сериал с повторения.