От много руса станах черна, но това ми донесе късмет, признава европейската шампионка в спринта на 60 метра

Tезджан Наимова ми дължи една баклава. Обеща ми я още през 2006 г., когато стана световна шампионка за девойки в двата спринта. Може да го е казала на майтап, но се зарече да се научи да точи кори и да ме почерпи с вкусния сладкиш за първия си "голям" медал при жените. Напомням й го:

- Ще трябва още да почакаш. Хайде да се разберем да направя баклавата, когато спечеля медал на открито от световно първенство или олимпиада. Да си призная честно, така и не се научих да готвя. Когато съм си в Пловдив, живея при родителите си, а мама е страхотна домакиня.

- На теб работата ти е да бягаш. Повярва ли вече, че си най-бързата жена в Европа?

- Май вече почнах да осмислям какво се случи в Гьотеборг. Тогава на пистата въобще не повярвах, когато видях името си на екрана.

- Защо плака толкова много на награждаването?

- Защото през последните години ми беше много трудно. Какво ли не ми се случи. Тъкмо започна да влизам във форма и я контузия ще ме сполети, я болест ще ме тръшне. През лятото на 2011-а скъсах мускулни влакна на бедрото и бях аут до края на сезона. На следващата година бягах много бързо, чувствах се готова за олимпиадата и се разболях. Получих възпаление и на двата бъбрека и лежах две седмици в болница. Така и не успях да участвам в Лондон. Бях почнала да губя вяра в себе си. Затова толкова се радвам на този златен медал. Надявам се да е само начало на завръщането ми в световната атлетика.

- То и в Гьотеборг е имало опасност да приключиш състезанието преждевременно...

- Не участвах на никакви състезания в зала, защото се подготвяхме в ЮАР преди европейското. Там бягах 100 метра на открито. Нямах никаква представа как ще се справя в Гьотеборг. След сериите се успокоих, почувствах се много бърза, но на полуфинала усетих болка в лявото бедро. Казах си: Пак се почна, пак всичко приключи. Преди финала внимателно се разтичах, дори не си обух шпайковете, за да не натоварвам крака си. Треньорът ми Стойко Цонов предложи да прекратя участието си, за да се запазя за лятото. Все пак предстои световно първенство в Москва. Но си казах, че може би това е моят шанс и не трябва да го изпускам. Щастлива съм, че не се изплаших, бягах и спечелих.

- Спринтьорите сте малко като гладиаторите, особена порода хора. Как се нахъсваш преди старта?

- Нямам специални ритуали за късмет, ако това ме питаш. Преди бях суеверна, все си измислях разни щастливи съвпадения, гледах котка да не ми мине път и други подобни глупости. От една година обаче скъсах със суеверията. Всичко е психика, убедих се. Сега на европейското бяхме 4 момичета с изравнени шансове за титлата. Победи тази, която издържа психически на напрежението. Радвам се, че бях аз. Може би ми помогна това, че нямах време да мисля много-много за състезанието. Треньорът ми беше с тежка бъбречна криза и повече се притеснявах за него.

- Връщаш ли се към времето, когато изтърпяваше наказание за допинг?

- По-скоро съм затворила тази страница от живота си. Всяко зло за добро. Премислих живота си, отношението си към спорта. Просто пораснах. Но е факт, че двете години наказание върнаха кариерата ми назад. Бяха ми нужни две години, за да вляза във форма и още толкова, за да постигна добри резултати. Оставям настрана чисто психическата страна на нещата.

- Май тогава потърси утеха в отглеждането на кучета?

- Невероятни животни са, наистина ми помогнаха. При това не само психически, но и чисто финансово. От малка обичам животните, имах котка. Подарих си сама самоед за 20-ия си рожден ден. Родителите на Брита били световни шампиони, реших, че ми подхожда.

- Нормално ли е атлетите ни да няма къде да тренират, а от тях да се чакат медали?

- Че не е нормално, е повече от ясно. Тази зима мислех, че подготовката ми е пред провал. Зала "Фестивална" е затворена от две години, а през декември заключиха и залата на спортното училище в Пловдив заради лоши хигиенни условия. Тичах по заледените алеи около гребния канал. По принцип атлетите тренираме в парка, но не и през зимата. Това си е фитнес, не е никаква подготовка за републиканско първенство, какво остава за световно и европейско. Слава Богу,спонсорите ми и президентът на федерацията по атлетика Добромир Карамаринов финансираха заминаването ни за ЮАР. Там вече втора поредна зима ни приютява бившият футболист от "Ботев" Петър Къртев. Напълно безплатно живеем в дома му в Кейптаун. Безкрайно сме му благодарни.

- Спонсорите ти сами са те намерили, не са от обичайните големи фирми.

- Изпратих есемес от Гьотеборг, за да благодаря на бизнесдамата Емилия Динкова, която вече три години спонсорира подготовката ми. Страхотна жена е. Обича спорта и помага не само на мен, а и на други спортисти. Тя има козметичен бизнес, но покрай мен се запали и по леката атлетика. Дори отиде в Лондон на олимпиадата, но пък аз се разболях и не бягах. Беше много впечатлена от маникюрите на спринтьорките от Ямайка и САЩ. Обещала ми е да дойде на световното в Москва и да ни направи страхотни нокти с българския трикольор.

- Преди ти сама си ги правеше.

- О, това ми е голяма слабост. Като малка ходех на уроци по рисуване и май само това ми остана от тях. Жените дават луди пари за такъв маникюр, а аз мога с часове да си рисувам цветенца по ноктите. Майсторлъкът е да можеш да си служиш еднакво добре и с двете ръце.

- Май си суетна?

- Да, признавам си. От много руса станах почти черна през декември. Беше ми на късмет и май ще запазя този цвят поне до световното през лятото. Редовно ходя но козметик, на солариум, на фризьор. Обичам да обикалям по магазините и да си купувам дрешки. Не робувам на марки, за мен е важно как ми стои дрехата, а не какво пише на етикета

- А на състезание интересува ли те как изглеждаш?

- Зависи от състезанието. Когато е много отговорно, въобще не ми пука как изглеждам. Слагам спиралка, връзвам си косата и съм готова. Но не ми пречи да се кипря преди старт. Треньорът ми дори казва, че жените сме щастливки в това отношение. Докато се гримираме, забравяме за предстартовата треска.

- Сблъсквала ли си се някога с негативно отношение заради името си?

- Винаги съм се чувствала българка. Не мога да се сетя за такъв случай. Може би е имало някакво необичайно отношение заради името ми, докато бях малка. Но нищо сериозно, което да ме е засегнало. Все пак тогава бяхме деца.

- Кога започна да спортуваш?

- Винаги съм знаела, че искам да тренирам. Татко е бил волейболист, макар и не професионално. Все разказваше за участията си в състезания и на мен ми беше много интересно. Но първо ходих на рисуване, а след това и на пиано. Накрая започнах да тренирам баскетбол, но се отказах, защото треньорът ни беше много несериозен. От волейбола пък си тръгнах, защото много ме боляха ръцете от топката. В училище постоянно побеждавах момчетата на бягане. Те много се ядосваха, но не ми идваше наум, че мога да тренирам атлетика. Веднъж в училище ме видя големият специалист, вече покойният Таньо Танев, и ме посъветва да се захвана с бягане. Така започна всичко.

- Помниш ли първото си състезание?

- Беше на 600 метра, две седмици след като започнах да тренирам. Спомням се как на 60-ия метър нещо се стреснах и спрях. Огледах се и пак тръгнах. На 200 метра бях първа. Но като не си тренирал достатъчно, не става. Почнах да тъпча на едно място. Треньорът тичаше с мен и само викаше да не спирам. Как ще спра, аз съм си инат още от малка. И като захапя нещо, не пускам. Някои хора казват, че това е гадно качество. Но за спорта си е направо супер.

- Родителите ти сигурно страшно се гордеят с теб?

- След като слязох от почетната стълбичка, първо на тях се обадих. Татко е много емоционален и още когато бях малка, се просълзяваше след всеки мой успех. Беше ми много странно и малко неудобно. Мислех си, че татковците нямат право да плачат. Сега се радвам, че ги правя с мама щастливи.

- Те ли настояха да не учиш в спортно училище?

- Да, тяхно беше решението да се запиша в нормална гимназия. Искаха да имам стабилна подготовка, защото спортът е до време. Ние се пенсионираме тогава, когато другите хора едва започват кариерата си. Но след това все пак избрах за следването си спортна специалност. Остават ми няколко изпита, за да се дипломирам в Пловдивския университет спортна педагогика.

- Питала ли си родителите ти защо са избрали това име - Тезджан означава "бърза душа"?

- Питала съм, но те нямат никакво обяснение. Въобще не са искали по някакъв начин да определят съдбата ми чрез името. Нямам и баби Тезджан, та да съм кръстена на тях. Но съдбата си знае работата, името ми сякаш предопредели по кой път да тръгна.

- Казвала си ми, че сестра ти е най-добрата ти приятелка. Не се ли завъртя и някой младеж около теб?

- Завъртяха се, но не останаха. Шегуваме се с приятелки, че бягам бързо и от мъжете. С моя начин на живот е трудно да поддържам нормална връзка. Ето сега не си бях у дома повече от два месеца. Кой знае къде ще продължи подготовката ни за лятото. Кой мъж ще стои да ме чака? Но това не е повод за притеснение. Всяко нещо с времето си.

- Не е ли трудно да посветиш на спорта най-хубавите си години?

- През годините, откакто сме заедно с треньора ми, той непрекъснато ме учи на това. За мен вече е начин на живот, на мислене. Кое е по-важно - да ходя по дискотеки или да осъществя мечтата си? Въобще не може да става дума за сравнение.

- Докъде стигат мечтите ти?

- До златните медали на най-големите първенства. Не мисля, че чернокожите спринтьорки са непобедими, че имат нещо повече от нас като физически данни. Всичко е въпрос на подготовка. И сега започвам тренировки за световното първенство през лятото с мисъл за финал. А стигна ли до него, всичко е възможно. Имам достатъчно време пред себе си, само на 25 години съм. Спринтьорките достигат по-късно до върха в кариерата си. Така че не се отчайвай. Рано или късно ще те почерпя с баклава.