Морфов и четата му посвещават на Петър Попйорданов представление №200 на Хъшове

Александър Морфов и неговата чета се събират на 24 май на голямата сцена в Народния театър, за да изиграят представление номер 200 на "Хъшове". Юнаците го посвещават на стария боен другар Петър Попйорданов, който си отиде на 5 май. Тогава под прожекторите, за да викат "Да живей България", да екзалтират публиката и да плачат за Чочо, излизат Валери Йорданов, Деян Донков, Руси Чанев, Валентин Ганев, Рени Врангова, Валентин Танев, Деян Ангелов, Христо Петков, Пламен Пеев, Евгени Будинов, Владимир Карамазов... Отново ще гърми "Бел кон" - великото парче на Влатко Стефановски, с което звездите изпратиха своя събрат към рая на артистите. Именно в този момент на поклонението мъката по Чочо стана максимално непоносима, припомня "Стандарт".
През 1904 г. с "Хъшове" започва историята на Народния, през 1954-а със спектакъла се чества петдесетгодишнината на арт храма. През 2004 г. за юбилейния 100-тен сезон на театъра Морфов възроди бунта, романтиката и драмата на националния характер.
"Повестта на Вазов е близка до гениалното. Тя великолепно съчетава ниското и високото. През всичките години "Немили недраги" е неправилно тълкувана - като ода за българските революционери емигранти: опоетизирани, патетизирани, офалшивени. А като четеш Вазов, виждаш, че това са мерзавци, бандити. Симпатични нехранимайковци, хашлаци, които в крайна сметка всичките до един умират за България. Искахме хъшовете да бъдат показани във всичките им измерения - положителни и отрицателни, нищожни и велики. Да няма еднозначно поведение. Във всяка ситуация те са едновременно подлеци и герои. Много трудно е да избереш кой да оцелее - ти или твоят приятел. Това е дълбоко трагичен избор. Това не е сблъсък на отделни характери. Това е сблъсък между човека и съдбата. В крайна сметка "Хъшове" е история за борбата на човека срещу съдбата", казва Александър Морфов. Неговата постановка винаги е била заредена не само с динамиката на страстите, но и с въртележката при ролите. Самият Сашо влизаше в кожата на различни персонажи минути преди старта на екшъна и заради екстремални ситуации - като Македонски, Дерибеев или Христо Б. Петков. Освен него и Чочо, който си беше титуляр като бесния войвода, като Македонски се вихреха още Христо Мутафчиев и Деян Донков. Пак те понякога бяха и Дерибеев, който вечно иска да заколи някого и да бъде поне татарин в "Изгубена Станка". Деян Донков пък делеше Попчето със Захари Бахаров. Димитър Рачков, който прекрасно се вписваше с лудата си артистичност в атмосферата и стилистиката на "Хъшове", по-късно се отказа от тях в името на телевизионната чалга и заради ниска заплата. Вергов също редуцира участията си. Мутафчиев, чийто нрав, досущ като този на Чочо, се вписва едно към едно в органиката на "Хъшовете", се принуди да направи пауза заради гадния инсулт.
За щастие Чочо остава завинаги с аверите си, защото телевизионният филм с неговия Македонски е безсмъртен. В четирите серии Морфов отново демонстрира, че в една друга държава можеше да прави зрелищно и смислено кино във Фелиниев стил. Финалът на "Хъшове" - и на сцената, и на екрана - няма нищо общо със смъртта, а само с еуфорията, която владее чистите и обречените сърца на България и Балканите.