Всички партии на прехода бяха деца на Великата Мутра Майка, която зададе посоката и старта на т.нар. демократичен преход. Новото дясно трябва да се роди от друга утроба

Изборите на 12 май т.г. постигнаха поне един безвъпросно сигурен резултат. Бъдещето на парламента и правителството може да изглежда неясно, но е сигурно, че през май т.нар. автентична десница умря след дълго и отегчително боледуване. Умря от болестта, от която уж я лекуваха разни баячки и знахари. Тя внезапно изнемощя още след завръщането на царя и за следващите десетина години стана политически излишна. Присъствието й ante mortem имаше повече сантиментална функция. Царят изпълни ролята на политическо мюре и го направи качествено. Както обича да се шегува един приятел: "Комунистите върнаха царя, за да не връщат отечеството".
Това вече е минало. Нека сега опитаме да погледнем в бъдещето.
"Липсва ми дясното", каза наскоро в една телевизия новопокръстеният в животворящия ляв купел Мартин Захариев. Сигурно е, че не само на него липсва, а щом нещо липсва на повече хора, има вероятност то отново да се появи, преобразено и жадно за нов живот. "Демокрацията има нужда от два крака", мъдро беше казал Иван Костов преди години, когато беше премиер и когато демокрацията у нас (привидно) куцаше повече с левия крак.
Как ще изглежда новото дясно? Този въпрос вече си задават разни политически влъхви, надвесени над люлката на нероден Петко. Как да го познаем, когато даде първи признаци на живот? Как да бъде разпознат този политически ембрион, когато отново бъде заченат, и как да бъде успешно износен?
За да се появи нещо ново на бял свят, първо някой трябва да го измисли, да си го представи. После

идеята може да се материализира, а може да се окаже и ялова

Няма причини с новото дясно нещата да са по-различни.
Какво точно е българското дясно, за изминалите двадесет години не е станало съвсем ясно и сигурно това е основната причина за неговата печална съдба днес. Това политическо божество имаше толкова различни ипостаси, че границата му с лявото често изглеждаше неразличима. Имаше хора и нрави, заради които лявото и дясното изглеждаха единосъщни.
Какво да е новото дясно?
В християнското богословие е прието същността на Бога понякога да се обяснява не чрез това, което Той е, а чрез онова, което не е, чрез форми на отрицание - невидим, нетварен, неизменяем и т.н. Нарича се апотафическо богословие. Ако същият подход се приложи към новото дясно, би се получил любопитен етико-естетически образ на политическа формация, каквато старото дясно може би на моменти се е опитвало и е искало да бъде, но не се е получавало.
В представите на по-образования десен избирател новото дясно има няколко ясни апофатически параметъра.

Той очаква то:

1. да не е милиционерско,
2. да не е мутренско,
3. да не е криминално,
4. да не е популистко,
5. да не е чалгарско,
6. да не е олигархично.
На кое от тези условия отговаря ГЕРБ, сочен от някои като новото дясно? На нито едно.
Което впрочем е валидно и за останалите партии на прехода.
Чалгарското в случая не трябва да се разбира като музикална, а като житейска стилистика. Например "либералният алианс" на Марешки и Яне Янев е политическа чалга. Заменките на гори и дюни също са чалга, както и договорите за скъпия ток от ВЕИ и двата "американски" ТЕЦ-а в "Марица-изток".
Новото дясно

ще бъде разпознато, ако заговори с нов език

Той трябва да е различен от хлевоустата реч на Мая Манолова и Корнелия Нинова, различен от просторечието на Бойко Борисов и мисловно тромавия изказ на Цветан Цветанов относно всичко, което имаме като каквото и да било, различен от маниерното фразьорство на Лютви Местан, както и от френетичните изблици на Сидеров.
Фразата: "Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме", не е дясна фраза. Десният човек вместо това би казал: "Вие сте умни и аз разчитам на това, за да се разбираме." Дори и с риск да не бъде разбран.
От дясното не се очаква да кокетничи с простотията - нито с чуждата, нито със собствената. То е някак по условие образовано. И лявото може да бъде образовано, но има известен нюанс. Лявото е образовано някак "между другото", докато дясното е "преди всичко" образовано. При лявото образоваността е по-скоро желана екстра, докато при дясното е по-скоро императив. Естествено, по отношение на собствената образованост никой не е застрахован срещу самомнителност и фанфаронство, поради което тези неща се срещат еднакво често и отляво и отдясно.
Нека припомним, че квазидесницата в лицето на ГЕРБ постави начело на държавата пожарникар за премиер и физкултурник за вътрешен министър сред рояк калинки. Почти се сбъдна идеята на Ленин

някой ден и обикновена готвачка да управлява държава

Истеричният антикомунизъм беше черната дупка на старото дясно. Войнстващият патос се оказа опаковка на един друг авторитаризъм - десен, но не по-малко отблъскващ от комунистическия. Нещо като "срещу комунистите по комунистически". А щом нещо е "по комунистически", то няма как да бъде демократично.
От новото дясно се очаква да не потъва в бездната на антикомунизма, защото, както твърди Ницше, колкото повече се взираш в бездната, толкова повече и бездната се взира в тебе.
Деликатна тема е отношението на новото дясно към корпоративния капитал. По принцип е нормално да се очаква взаимно привличане, но у нас корпоративният капитал изглежда прикачен по-скоро към лявото, както стридата живее прикачена за скалата. Дясното беше мека скала и имаше обичай да се люспи.
Новото дясно у нас може да се окаже със "зелен" оттенък. Това би го направило различно от традиционното европейско дясно, където екологичните движения са по-скоро в левия спектър.

Репер на новото дясно може да се окаже и г-н Николай Бареков

Чува се, че щял да прави дясна партия. Това може да е виц, а може и да е истина, която да се превърне във виц.
Отношението към този майстор на новинарския трилър може да бъде индикация за автентичност или сигнал за фалшива политическа бременност. Не знам защо, но като чух за този авторски проект за реанимиране на дясното, се сетих за един епизод от романа "Папеса Йоана" на Емануил Роидис. Там някъде в началото бъдещата папеса и нейният любовник Фрументиос бягат от някакъв германски манастир, яхнали и двамата едно магаре. И докато преминавали в магарешки тръс през манастирското гробище, хайванчето свило уши в знак на протест срещу непосилния товар и надало такъв гръмък рев, че "умрелите се пробудили, помислили, че е прозвучала тръбата на Страшния съд, и подали плешивите си глави из гробовете". Та Бареков с нещо напомня за единия от тримата участници в тази сцена.
В близките седмици и месеци несъмнено ще има и други подобни сигнали. Вече се усеща как някои мумифицирани герои на прехода надигат глави, готови да се подредят на опашка за нова доза политически ботокс.