Начинът на преподаване отдалечава децата от четенето

Дисциплината български език и литература да бъде разделена на два отделни предмета. Това предложи наскоро проф. Боян Вълчев - преподавател в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Според него матурата трябва да бъде само по български, защото езикът засяга всички. Идеята му е на изпита да се явяват само тези, които имат интерес. Зрелостния изпит в сегашната му форма той определя като имитация, защото не отговарял на никакви общоприети международни стандарти по отношение на изпитните задачи и скалата на оценяване.
Въпросът остава дискусионен, тъй като учителското съсловие няма единно мнение по предложените промени.
Eва Борисова, асоциация „Родители”: Начинът на преподаване отдалечава децата от четенето
Едва ли някой има отговор на въпроса какво точно означава да владееш добре българския език. Децата често губят мотивация да развиват уменията си, тъй като подготовката в училище е по-скоро рутинна и лишена от творчество. Трябва да си признаем, че от години обучението по български език е лишено от адекватни на живота цели. За съжаление учителите използват най-вече традиционния академичен стил на преподаване, защото гледат на работата си в час предимно като на предоставяне на информация, а не като на възможност за изграждане на умения. Заради претоварената учебна програма в горния курс почти не се изучава български език, а голямата част от часовете се посвещават на литературата.
Всъщност има достатъчно доказателства в световната практика, че подробното изучаване на граматика често затормозва, вместо да подпомага развитието на умения за ползване на езика. Например, знанието за просто и съставно изречение не ви помага да формулирате по-точно мислите си. Изучаването на факта, че в българския език има звучни, беззвучни и сонорни съгласни също няма да помогне на нито един първокласник да пише по-правилно. Все пак правописът и правоговорът са въпрос на старателно и търпеливо изграждани навици.
Що се отнася до обучението по литература
ние не държим то да бъде отделено непременно в самостоятелен предмет. По-скоро трябва да се подобри връзката между самите предмети. Безспорно запознаването с големите български, европейски и световни литературни автори е важно за пълноценното развитие на ученика, но не и в аспекта на сегашното скучно, лишено от житейска и историческа стойност преподаване. Смея да твърдя, че за голяма част от учениците обучението по литература в сегашния му вид води до влошаване на комуникационната компетентност и до заучаването на нищо незначещи помпозни фрази и клишета. Личният ми опит като родител показва, че сегашното статукво по-скоро отвращава, отколкото приобщава децата към четенето. По- скоро ги отдалечава, отколкото ги мотивира за търсенето на смисъл.
Смелостта да се разделим с абсурдния начин на преподаване на български език и литература е може би първа стъпка към връщането на смисъла в училище. Защото училището е призвано да помогне на децата да търсят постоянно отговорите на най-простите, но и най-съществени въпроси: Кой съм аз? Откъде идвам и накъде отивам? Какъв е светът, в който живея? И да откриват как отговорите се променят във времето. Затова вярвам, че ролята на учителя е на търпелив треньор,
който дава честна обратна връзка
за това къде се намираш в подготовката за състезанието наречено живот. Треньор, който те мотивира в добрите дни да постигаш изключителни постижения, а в трудните- да не се отказваш и да продължаваш напред. Преподавателят трябва да предава опита си, но и да стимулира ученика да експериментира. За съжаление, при сегашното обучение по български език, това става много трудна, почти невъзможна задача.
Какво пропуска българското училище да научи своите ученици? На първо място, да слушат активно. Затова децата трябва да осъзнаят, че
това, което чуват и разбират не е непременно онова, което говорещият има предвид. Трябва да се създадат навици за преформулиране на посланието, така че да се получи потвърждение, че то е правилно разбрано.
Умението за активно слушане е много важна основа за развитие на способността за учене, но в същото време е и практическа необходимост в ежедневните човешки и работни взаимоотношения.
Често, постъпвайки на работа, младите хора имат сериозни затруднения да уточнят изискванията на работодателя си и на прекия си ръководител
при осъществяването на своите ежедневни задачи
Не по-малко важно е учениците да се научат да четат бързо и с разбиране. Много често чуваме оплаквания, че младите хора не четат. В същото време училището не отделя достатъчно време да научи децата да четат достатъчно бързо текстове с нарастваща степен на сложност .
Очевидно е, че много малка част от текстовете, които е жизнено важно да се научим да четем и преди всичко да разбираме в ежедневния живот, са литературни. Много по-често ни се налага да четем различни инструкции, публицистични, научни или научнопопулярни текстове. Умението да се разбере и приложи една инструкция за работа с пожарогасител например може да се окаже животоспасяваща. А всъщност колко от хората в България са в състояние да разберат и приложат голяма част от инструкциите за попълване на различни административни документи? Едва ли са много.
Друг голям пропуск в българското училище е, че не се стреми да научи подрастващите да формулират мислите си в смислен и целенасочен писмен или устен текст. Това означава те да знаят истинската цел на комуникацията. Също така е много важно учениците да се научат да водят диалог. Те трябва да слушат активно, да задават въпроси, да формулират ясно тезата си.
Не на последно място, обучението в часовете трябва да насочи учениците да търсят, систематизират и валидират различни източници на информация. За това е нужно да работят и с виртуалните библиотеки.
Светла Иванова*: Нека да изкореним неграмотността
Харесва ми идеята да се дискутира проблемът с обучението по български език и литература. След като дебати по проектозакона (ите) за езика в n на брой парламента нямаше…
Като човек, външен за системата, вероятно ще кажа неща, които няма да се приемат от педагогическото съсловие, но се чувствам длъжна да споделя какво мисля.
Болката ми е, че милото ни школо (и нароилите се университети подир него) бълват млади хора с по два чужди езика, които раждат “бисери”.
Неграмотността е пуснала такива дълбоки корени в съвременната ни култура, че просто не зная как можем
да се справим
с поражениЯта
Очевидно е, че критериите за образованост в сферата на езика трябва да се вдигнат рязко.
Как може да се постигне това, аз не се наемам да предписвам. Все по-привлекателна обаче ми изглежда идеята българският език и литературата да бъдат два различни предмета, а защо не – и с различни учители?
Обучението по роден език – особено в ранните етапи – трябва решително да бъде лишено от теоретичния елемент. Нека фонеми, морфеми, сказуемо, сложно съставно с подчинено подложно и т. н. останат за хуманитарните гимназии и университетите.
Децата трябва да изучат моделите на българския език, а това става с примери – така, както на един чужденец ще обясните правилото за пълния и краткия член, кога имаме бройна форма или къде слагаме запетайката.
Литературата следва да се преподава не като историческа или теоретична дисциплина, а като пространство
за естетиЧеско
съпреживЯване
Книгата – хартиена и електронна, е извор на наслада и вълнение, разкрива нови светове, води по неизминати пътеки, това трябва да внушава училищният предмет “литература”, а не да насажда омраза у децата с някакви задължителни автори, по които после те биват изпитвани и оценявани.
И още. Многото четене дава не само познания, усет за красивото и морални устои, но и изгражда графична грамотност, иначе казано, четейки, разбираш кое как се пише. Разбира се, ако четеш безупречно преведени и редактирани текстове, а не пошли и пълни с глупости вестничета и сайтчета.
Езикова култура в нашите училища не се преподава. А не е трудно да се разработят програми, които на чисто прагматично равнище да запознават тийнейджъра с начина, по който се пише автобиография, как се попълват документи, кога се пишат главни букви, какви подводни камъни крият чуждиците, как се съставя кратък текст, може ли всеки сам да редактира себе си и т. н.
Накрая ще кажа, че учебното съдържание е важно, но също толкова важно е и как то се поднася на ученика – с какъв плам, с каква убеденост учителят го представя. И каква връзка има наученото с реалния живот.
*Светла Иванова е автор на “Граматика за тийнейджъри” и “1001 езикови гафа”