С писателя ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ разговаря ДИМИТЪР ГАНЕВ

- Разказите в новата ви книга "И всичко стана луна" са писани по различно време, някои и по конкретни поводи като литературни семинари или покани. Какво ги обедини в една книга?

- Между тези разкази текат доста връзки и една от основните теми е как преживяваме усещането за край, за последна минута. Самият сборник тръгва с един разказ, който се казва "8 минути и 19 секунди". Това е времето, в което, след като слънцето спре, ние ще продължаваме да получаваме светлината му. Сборникът завършва с разказ за една луна, към която се е отправил героят Кастор П., който решава да умре. Историите са подредени между това спряло слънце и тази луна, към която отиваме, и това очертава темата за края.

- Тя защо ви вълнува толкова?

- Защото това усещане в последните години не ни напуска. Защото аз приемам края или усещането за апокалипсис като част от тревожността на днешния човек. Тук не става дума само за библейския Апокалипсис, а за лични провали. Защото най-важното на апокалипсиса е, че трябва да се разказват истории. Нали в края всеки се представя със собствената си история. Мен ме интересуват историите на хората, които остават в сянка, които не са чело на вестника. Друга тема присъства в разкази като "Обащиняване" и "Дъщеря" и тя така се очерта, без да съм я търсил - темата за напуснатото дете... което пак е част от някакъв апокалипсис.

- Вие какво ще направите през своите 8 минути и 19 секунди?

- Най-важното е не какво ще направим, а да държим в главата си тази крехкост на света, това, че е възможно да ни се случат тези 8 минути и 19 секунди по различни поводи, това, че всеки 8 минути и 19 секунди трябва да бъдем близо до нещата, които обичаме.

- А как книгата е свързана с първия ви сборник "И други истории", чието трето издание излезе в същия ден?

- Ами първо, "И всичко стана луна" е втората ми книга с разкази след "И други истории", между тях лежат 12 години. И в крайна сметка историите, които разказвам, са на този тип хора, за които стана дума в началото. В преизданието има предговор, в който се опитвам да разкажа защо предпочитам да наричам "истории" нещата, които пиша. Историите са по-небрежни, по-естествени и по-близки до ухото на този, който ги слуша. Те още пазят памет за устата, която ги изговаря, и са близки до ухото, което ги слуша. Неслучайно на "И други истории" акцентът на корицата е едно ухо. Някой наскоро ме попита какво ще избера, ако като писател трябва да имам едни орган, и посочих ухото. Писателят е този, който има ухо да чуе истории на другите, и веселите, и тъжните, и да има достатъчна чувствителност за тези неща. Писателят трябва по-малко да говори и повече да слуша - а ето, аз давам интервю в момента, което не ми е работа.

- Вие принципно издавате рядко, а това е втората ви книга за тази година...

- Да, "Невидимите кризи" излезе през февруари, сборник с есета. Радвам се, че излезе навреме в някакъв смисъл.

- Да, а тезата, която стана най-известна от нея, е, че кризата е не само икономическа, но и екзистенциална...

- Това, което виждам, го потвърждава. Никоя икономическа криза не може да държи толкова време толкова хора в състояние на съпротива. Явно има нещо повече от това, нещо отвъд това.

- Как трябва да се справим с него според вас?

- От криза се излиза с култура, това е едното нещо. Имам предвид широкото понятие "култура". Политиката е част от културата според мен, а не обратното - обратното е много лошо. Едно общество живее в различни отношения, които не са чисто политически. Ако на пешеходната пътека до университета ме блъснат, това няма да е политически въпрос, а изначално културен.

- Какво е според вас важното нещо, което се случва в момента, извън репортажите?

- Това, че този протест говори. Изговаря много неща, не само "оставка".

- Какви например?

- Това, че на хората им е писнало да живеят като чужди в държавата си, като хора, на които им съобщават, че нещо се случва, но всички механизми остават скрити. И това, че хората искат да бъдат интерпретирани нормално, като имащи право на обяснение и знание, не като бройка, както властта брои колко излизат и ergo колко са тези, които не излизат и значи подкрепят кабинета. Това преброяване на човешки тела сигурно в Първата световна война е било важно, но сега през 2013 г. е цинично. Другото интересно е, че анализаторите се вторачиха в протеста, но по този начин властта остана в сянка. Не можем да демонизираме протеста, защото той не е врагът. Някои твърдят, че протестът вървял към кич и безвкусица, но да кажем, че безвкусицата и кичът на тази власт го роди. Нека спестим малко от иронията си към протестиращите и запазим от нея за властта и олигархията. Един от любимите ми лозунги беше "Мафията поиска прошка и помоли за втори шанс".

- Какво мислите за "поддръжниците" на правителството, докарани на 16 август с автобуси?

- Един добре организиран случаен превоз. За съжаление бяха хора, които не отговаряха на въпроси, криеха лицата си. В началото на 90-те социалистите плашеха, че ще докарат хората с тракторите, сега ги докараха с автобусите. Нещо все пак е дръпнало. Ключовият образ сега е автобусът - единият бял и луксозен, а другите по-стари и раздрънкани, с които са докарани хора от различни градове. Нека кажа ясно, не мога да обвинявам тези хора, изпитвам жал и съчувствие. Живял съм 24 години в този преход и преди това още 20 години и знам колко е лесно да уплашиш беден човек, човек без работа, колко лесно е да му кажеш, че в теб са хлябът и ножът. Цинично е да унизяваш по този начин хора, които преди това си ограбил. И този цинизъм идва от управляващите. Това е опит за сблъсък, опасна игра и същинското разделение. А протестът издържа 63 дни на най-различни провокации - от телесни до словесни, с опит за разделение: "Аха, вие сте красивите, младите, умните, следователно вие сте против останалия народ." Откъде тази сбъркана логика? Или елементарна пропаганда. Разделителната линия не минава между протестиращи и непротестиращи, нали? Това протестът го издържа. Не се е случвало в България толкова много хора да бъдат на едно мнение за толкова дълго време. То стресна управляващите, стресна и част от протестиращите. Стресна и различни анализатори, които влязоха веднага във форма. А някои от старите, които коментираха през февруари, сега се отдръпнаха.

- А готови ли са според вас хората на още два месеца протести наесен?

- Не мога да кажа, не завеждам протеста. И никой не може да каже колко ще продължи. Кой от протестиращите е очаквал, че ще бъде на улицата повече от два месеца. Вероятно през есента протестът ще стане по-масов и драматичен, гневен и радикален, както мнозина сега го желаят. Провокациите ще стигнат нови висоти. И дано не съжаляваме за шанса, който всички изпуснахме тази късна пролет - нещата да свършат цивилизовано, а властта да чуе един мирен протест, да се самосезира и оттегли.

- Управляващите и противниците на протеста нарекоха редица негови изявени лица "платени соросоиди". Доколко успешна ще е стратегията за делегитимиране на "случайния гражданин" до "неслучаен енджиоец"?

- Доколкото познавам вкуса към конспиративни теории тук, подхранван и от популярните медии, стратегията ще успее в голяма степен. Това е проблем на силно фамилиарното общество. Впрочем мафията също тръгва от фамилията. Но така ни е по-лесно да си живеем и да си обясняваме света без усилие. А иначе в мразенето ние сме много добри, в завистта - гении, както казва Елин Пелин. Но ако можеше и да се радваме един другиму малко повече. И да вярваме малко повече на децата си, които движат този протест. Май искам твърде много.

- Как според вас може да се намали влиянието на манипулирания и непросветен вот? Чрез смяна на мажоритарната система, задължително гласуване, въвеждане на образователен или данъчен ценз?

- Ако протестът успее да извади като ценност културата, образованието, справедливостта и най-важното за мен - степента на чувствителност към безобразието, но и съчувствието към другия, аз ще съм спокоен, че той е успял. Иначе никоя формална смяна в системата няма да помогне. Не мисля, че решението е в задължително гласуване и ценз, така се ограничават свободи. Все някъде трябва да се срещнем и да се разберем за основни неща. Културата и литературата в частност ни дават общата памет като общество. Това е лепилото, което ни държи заедно. Вазов, Яворов или Алеко са написали общите ни спомени, не винаги ласкави, през които да се разпознаем. Проблемът ни е, че продължаваме да живеем като "чужденци един на друг", както пише Боян Пенев, като "шепа хора под чуждо небе", по Яворов, като "в механата" по Ботев...