Розовият паметник на Съветската армия напомни за позора

През последните седем дни във Варна затворихме още един кръг на недоволството. И на опасенията, че след толкова обикаляне в кръг само коловозите, в които вървим, стават по-дълбоки. В събота двайсетина души посрещнаха

„Орешарски марш”, който стигна до Варна

пеш от София. В неделя - пак толкова на брой, но доста по-шумни, те недоволстваха пред вратите на Евксиноград. Охраната имаше грижата да ги държи далеч както от шосето, така и от Слънчевото бунгало и гостите му. Някъде по тома време и почти като във виц срещу първата улична блокада пред резиденцията пък се обявиха част от хората, които /казват че/ са в основата на зимните варненски протести и блокади. Все пак премиерът Орешарски не се размина с виковете „Оставка” – чу ги в края на работната седмица, когато дойде във Варна за среща с кметовете от областта. Улицата пред Областната управа  беше

прясно закърпена и временно затворена,

докато вътре местните власти запознахава централната с проблемите си. Всъщност не влезе ли сегашният премиер в парламента като варненски депутат? И много ли е нелепо да предполагаме, че трябва да е бил запознат с варненските проблеми още тогава? Очевидно да, защото повечето участници в срещата след това я нарекоха „опознавателна”, а дори и тези, които използваха определението „ползотворна”, не успяха да го подплатят с нещо повече от обещанието, че „за Варна пари ще има и в следващия бюджет”. Което обаче /ако някой не премести държавната границата някъде между Ветрино и Каспичан/ си е съвсем в реда на държавната политика. От самия премиер разбрахме само, че ако искаме проблемите на областта да бъдат решени, на правителството

ще са необходими „няколко мандата” –

послание, което кметовете вероятно трябва да тълкуват като призив към силна финансова умереност в исканията, електоратът – като напомняне кой ни обича най-много, а недоволните – като критика, че пречат да се свърши работата. Разбира се, ако проблемите са толкова много, те не са натрупани само за един мандат, но толкова назад премиерът май не иска да се връща. Въпреки отпуската и варненската визита на Орешарски, протестите не спряха и в столицата, но тази седмица креативът на контрапротеста успя да отбележи повече точки, като откри солидно количество мургави българи, които до един си бяха написали сами плакатите, но имаха проблеми с четенето им, а един от тях беше убеден, че е докаран

да подкрепя "президента Станишев".

Съвсем незаслужено мина без много внимание друг варненски протест – едноличната акция на Йордан Николов. След 20 години военна служба на турската граница, за да се оперира, Николов тегли заем - 10 хиляди лева, а положението му сега е такова, че не може да си покрива дори вноските от по 89 лева на месец. Макар и на друго ниво, същите проблеми има цялото здравеопазване и продължилите и през тази седмица разговори не обещават скорошно решение. Нито за здравеопазването, нито за Йордан Николов. През седмицата се запълниха и доста празни места в Общината, а за две от незаетите директорски места – в образователната и в социалната дирекция, даже има обявени конкурси. Разпределени бяха и зам-кметските ресори, като

приемствеността във властта продължава

с оставането на Богдан Караденчев в екипа и на този варненски кмет. Самият кмет също се активизира. В изява, която напомни предшественика му, той се появи като навигатор на рали пилота Тодор Славов, за да подкрепят двамата варненската номинация за младежка столица на Европа през 2016, записа се като гост на „Мис Варна” и предизвика неистовата фенска завист със снимките си с екипа на „Непобедимите”. При изобилието от кръв и мускули по снимките деловият костюм на кмета може да бъде подминат, а отиването на крака – обяснено с временната заетост, която филмът все пак създаде. Остава обаче един факт, запечатан на снимките, който не би трябвало да предизвиква усмивки – част от индустриалната зона на Варна се оказва толкова

близо до холивудските представи за Сомалия,

че беше използвана като декор без никакви промени. Което определено подсказва, че за Варна времето за „опознавателни срещи” и козметични ходове е изтекло и е време за инвестиции, които създават повече заетост от един холивудски екшън. И тази седмица продължиха опитите Варна да си върне туристическия блясък – през ден вече мият основните булеварди в града. Малко озадачаваща беше обяснителната част в общинското прессъобщение, че от една страна, тази дейност е „безвъзмездна”, а от друга – „се прави за сметка на част от дейностите ръчно метене и оборка”. Дори да се абстрахираме от въпроса за финансирането и независимо от добрите намерения, прахът във варненския въздух продължава да е над нормите. Вероятно защото кошчетата за боклук - малко и препълнени, тротоарите - разбити, градинките – изсъхнали, а строежите – без мрежи. Малко мрежа

няма да навреди на гледката от Аспаруховия мост,

а ще спести доста сигнали и разходки на полицията, където напоследък звънят заради всеки, решил да мине пеш по моста. Градският фолклор дори роди новината за полицейски декларации, които всеки, стъпил на моста, щял да подписва – че не се качва, за да скочи. От МВР побързаха да отрекат иновацията, но с мрежата вероятно и те биха се съгласили, още повече, че идеята изобщо не е нова, просто все някой от обещалите трябва и да си изпълни обещанието. С наближаването на септември все по-остър става друг варненски проблем – сградният спор между математиците и „Захари Стоянов” продължава и родители на първолаци заплашват с протест. Очакванията са и към новия шеф на образователния инспекторат Венцеслава Генова. А тя, заедно с останалите си колеги в страната, има и друга задача – да открие едни

липсващи 10 хиляди деца.

Липсващи, защото според националната статистика през 2006-та са родени 74 хиляди деца, а през септември първолаците ще са към 64 хиляди. Една част, известно е, ще започнат първи клас, сричайки някъде „ей-би-си”, но повечето просто ще си останат вкъщи, превръщайки се в поредното поколение, което не знае значението на думи като „училище” и „работа” и е специфично грамотно – може да се подписва под социалните помощи и да пише плакати, които не може да прочете. Не е ясно кой и къде ще търси отговорните за поредната новина, произведена във Варна – за четиригодишното дете, поверено от родителите си на детски център и завършило деня в болницата след десетметров безнадзорен полет. Първата реакция беше, разбира се,

да се въведат още лицензи –

за детските центрове и за работещите в тях. Което със сигурност е по-лесно, отколкото сега съществуващите разрешителни да се издават наистина съвестно, проверките да са ежедневие, а глобите да се събират, така че поне да намалеят случаите, при които трима аниматори се озовават с 50 малки деца в настроение за купон. Минорно е настроението и в арт средите тази седмица – след като въпреки съмненията фестивалът „Златна роза” беше обявен за ежегоден, статуквото вече се възстанови. При един готов български филм е повече от очевидно, че фестивал на българското игрално кино не може да има. Сега надеждите са пренасочени за следващата година, когато във фестивалната програма се очакват четири заглавия, ако бъдат завършени сниманите в момента три ленти. На евтин сериал започва да прилича друг варненски конфликт – във ВиК. Обвиненията вече са откровено политически, само че варненци едва ли вече ги четат, защото всеки ден имат за проверка

списък на „места без вода”,

който става все по-дълъг. А всеки ден спорове означава още един ден амортизация на мрежата без мисъл за инвестиции и без желание да си спомняме, че мрежата вече работи в режим „технологичен героизъм”. Все по-фарсово изглежда и „голямата” политика. Вече имаме ОПС като политически субект – лява ромска партия, която иска да се нарича „Обединение, прогрес и справедливост", но е проявила здрав разум, като не очаква електоратът й да запомни три сложни думи наведнъж, затова е заложила на абревиатурата. Направо в графата „упс” може да бъде заведено нахлуването на Бареков на политическото поле – с много словесни напъни и задни ходове, изобилие от

месиански приказки и откровени безмислици,

за които обаче продължава да има пазар. Развитието на „проекта” ще вкара любителите на месии, избавители и бащици в поредния кръг на очаквания, които отстрани определено изглеждат смешни. Отвътре обаче все повече заприличват на вариации по Йеронимус Бош. През седмицата една позорна годишнина – от нахлуването в Чехословакия, беше напомнена у нас от розовия паметник на Съветската армия. Акцията беше придружена с обяснение, че това е извинението на България за 1968-ма. При опрощването обаче има два момента – извинението те пред жертвата,

но се извинява този, който е съгрешил.

Реакцията беше обаче искане от руска страна да има наказани, а от българска крепителите на ДС-версията на българо-руската дружба побързаха да измият розовото. Между другото, тази седмица годишнина имаше и събитието, родило преди 40 години термина „Стокхолмски синдром”...