В 21 век са ни нужни не истерични крясъци, а цивилизован диалог, който обяснява и дава възможност за личен избор.

Оцветенят в розово Паметник на Съветската армия предизвикаха голям интерес сред софиянци през седмицата. Много от минувачите се спираха край него, за да прочетат надписите на български и чешки език. Някои  дори си направиха и снимки за спомен.

Войната и розовото принципно нямат нищо общо, но през 1991 чешкият художник Давид Черни избира този цвят, за да привлече вниманието като пребоядисва в розово Паметника на съветските танкови части в Прага.

Старият танк първоначално бил поставен от части на Съветската червена армия на един от централните площади в Прага като символ, увековечаващ освобождението на Прага от нацистко потисничество през 1945.  Повечето европейци обаче, асоциират съветското „освобождение“ като крачка към новата окупация – окупацията на комунизма, която продължава до Кадифената революция от 1989.
Интересен е фактът, че Черни пребоядисва танка след 1989 , по-точно на 30 април 1991, след като комунистическият режим в Чехия е свален и са проведени първите демократични избори след 1946. С други думи, анти-правителственото послание е отправено не срещу бившия комунистически режим, а срещу новата чешка демокрация. (която незабавно пребоядисва танка обратно в зелено под натиска на съветското посолство). 

Черни е арестуван и задържан за кратко за нарушаване на обществения ред и „хулиганство”. Според британски лингвист „Хулиганство е странна дума, която според Оксфордския речник започва да се появява в полицейски доклади в Лондон през лятото на 1898, а по-късно е използвана за описание на британски футболни фенове, които „буйстват и вилнеят“, „изпадат в амок“, проявяват „грубиянско поведение“ или „причиняват безредици“.

Интересна е и приликата, че за пребоядисването на Паметника на Съветската армия в София, също е образувано досъдебно производство  за „хулиганство” срещу неизвестен извършител. За подобно престъпление законът ни предвижда до две години затвор или пробация.

Каква ли ще е следващата „анти-правителствена” стъпка на неизвесния наш художник? Дали ще следва стъпките на Черни, който престоява два-три дни в ареста, но рейтинга му се вдига до небесата и фокусира вниманието на целия свят към политическите послания в работите си.

В края на миналото и началото на новото хилядолетие, Черни се стреми инсталациите му да принудят обществото да си задава въпроси и да породи дискусии около колективното си интелектуално бъдеще. За авторът нищо не е извън обсега на „хулиганството“, дори и утвърдените произведения на изкуството и архитектурата.

 „Висящият човек“ е серия от инсталации на Черни в Прага, Берлин, Стокхолм, Лондон, Чикаго и други световни градове, скулптурите от която представляват двуметрови бронзови фигури, висящи на носещи греди и стърчащи извън козирката на сградите, на които са инсталирани. Статуите силно напомнят за Зигмунд Фройд, наричан от Черни „основателят на психоанализата - интелектуалното лице на 20 век“. При по-ниските сгради, скулптурата ясно може да бъде възприемана от минувачите като такава, но при инсталации, където фигурата е окачена на височина двадесет етажа, тя със сигурност би обезпокоила не един турист.

 През 2002 Черни съдава следващата работа „Нацията насаме завинаги”, предназначена за инсталиране на покрива на Пражкия национален театър.  По замисъл на автора, фонтанът трябва периодично да пръска вода от маркуч, като по този начин да „прибави усещане за напрежение“. За нещастие обаче, фигурата никога не е инсталирана с аргумент, че би могла да обезпокои посетителите на театъра.

 Най-известна и заредена с политически послания работа на Черни досега, остава инсталацията „Ентропа“ от 2009. Работата му е възложена от Чешкото правителство по повод поемането на Президентството на Европейския съюз. За осъществяване на проекта, Черни е трябвало да избере и работи с още 26 творци от останалите страни-членки на ЕС, като всеки от тях да представи съответната нация под формата на скулптура. 

Вместо това обаче, той създава сам скандалната композиция. А за „по-достоверното представяне” на останалите участници, Черни създава фалшиви биографии и впечатляващи уебсайтове за предполагаеми творци от цяла Европа.

Както и да е, проектът бил одобрен и от чешките институции му отпуснали финансиране. Черни ги отчел с фалшиви документи, а по-късно признал, че няма никакви „съавтори” на „творбата”. В крайна сметка, инсталацията е монтирана пред Европарламента, а около месец след откриването Черни признава за измамата с авторството и формално се извинява на чешкото правителство в специално заявление. „Ние знаехме, че истината ще излезе наяве. Но преди това искахме да разберем дали Европа е в състояние да се смее на самата себе си“.

Веднага след монтирането, европейското общество е взривено от скандал придружен с реакции от „осанна” до „разпни го”. Отправени са обвинения, че вички символични образи на страните-членки на ЕС, представени в композицията, могат да бъдат счетени за политически некоректни, недостойно, дори обидни. България е представена като тоалетна - серия от тоалетни клекала (познати като "Турски кенеф"), свързани с неонови тръби, които ги осветяват (заради политически претенции от българска страна по-късно въпросната част е покрита с черен плат), Белгия е полупразна кутия с полуизядени шоколадови бонбони, Дания е направена от блокчета за Лего, леко напомнящи за карикатура на Мохамед. Франция е покрита от плакат с думата “GRÈVE!” (стачка!), Германия пък е покрита от пресичащите се във формата на пречупен кръст аутобани. Словакия е унгарски салам, увит в унгарското знаме. Кипър е прерязан на две парчета. Холандия е покрита от вода, с изключение на минаретата, които стърчат над нея. Швеция няма контур на територията си, но е опакована в кутия от „ИКЕА“, съдържаща изтребители Грипен. Великобритания, известна със своя евроскептицизъм и изолация от континента, е включена като липсващото парче в горния ляв ъгъл на инсталацията. Австрия е зелено поле, покрито с охладителни кули на ядрена електроцентрала, а Гърция – опожарена гора. Люксембург е златно кюлче с табелка: За продан!
Политическият коментар е ясен: Франция е социалистическа, Германия има нацистко минало, Кипър е етнически разделен, Холандия е расистка, Великобритания липсва, България е тоалетна и т.н.
Официозите в страните-членки на ЕС публично разкритикуваха творбата за това, че подчертава разделението, вместо обединението на ЕС, а България дори изиска официално извинение от чешкия президент. Впоследствие и други страни изискаха представянето им да бъдат премахнато от паното, в името на респекта към националния им суверенитет.

Черни не се съгласи композицията да бъда нарязана на парчета, но се съгласи изложението да бъде премахнато няколко седмици по-рано от уговорения срок, тъй като експериментът вече беше изпълнил предназначението си.

В момента „Ентропа“ е изложена в Прага.
Реакцията на самия Черни: „неравномерен успех“. Неравномерен в смисъл, че авторът се е надявал композицията да бъде приета по-малко сериозно, отколкото в действителност се случи. Никога не си е представял, че някой може да бъде така дълбоко обиден от творбата му – а карикатурите, които се възприемат като най-обидни, всъщност не са онези, които той счита за най-провокативни.

В крайна сметка „Ентропа“ изпълнява задачата, която Черни й е възлагал и това най-лесно се разбира от под-заглавието й: „Стереотипите са бариери, които трябва да бъдат разрушени“ (игра с мотото на чешкото президентство в Европа: „Европа без бариери“.)

Високата цел на автора е не социален хаос, а себе-насмешка и смесеното възприемане на „Ентропа“ действително може да се определи като трагедия. То показва, че много хора по света се придържат със зъби и нокти към времето, в което цензурата беше нещо обичайно, а национализмът затъмняваше слънцето. Изкуството е да провокира, да отразява действителността такава, каквато е. Да разсъждава и да внушава чрез художествени и естетически категории. Добре ще е, ако всеки от нас  би могъл да се възползва от пълна доза самокритичност, гарнирана с малко „хулиганство“. А що се отнася до мярката, то тя се определя не от блатото, в което сме потънали, не от властимащите, а от хоризонтите, които искаме да достигнем чрез погледа на твореца.

В 21 век са ни нужни не истерични крясъци, а цивилизован диалог, който обяснява и дава възможност за личен избор.