Актьорът е сред зведите на "Аполония 2013", получи и традиционната награда, връчвана от ОББ

"Успехът се постига с труд. Не можеш да покориш Монблан, преди да си изкатерил други върхове!" Така актьорът Камен Донев определи пътя си към успеха пред почитатели в Созопол, пише в. "Труд".

Той бе аплодиран бурно от близо 1000 зрители в местния амфитеатър, дошли да гледат моноспектакъла му "Лекция N2 за всеобщата просвета", част от програмата на тазгодишните Празници на изкуствата "Аполония". "Аплодирахме го така, сякаш Лео Меси беше вкарал гол!", коментира един от присъстващите.

Думите не са случайни, защото Донев е сред зведите на "Аполония 2013", получи и традиционната награда, връчвана по време на фестивала от ОББ. Ето каква е "Цената на успеха" според изповедта на самия Донев вчера пред най-заклетите му почитатели в читалището на Стария град:

"От позицията на моите години си давам сметка, че нещата започват така, както е устроен животът. В нашата професия обаче нещата започват да се случват (и се радвам, че е така) абсолютно закономерно - ако си трудолюбив, т.е., ако наистина можеш да кажеш една реплика, после ти дават две, 20, 200...

Моята първа роля в театъра беше като студент в класа на проф. Азарян. Имах роличка без нито една дума. След това играх друга роля, също без думи, но партнирах на Йосиф Сърчаджиев. След това влязох в постановка с малка сцена с Васил Михайлов. И така полека-лека... Защо го разказвам? Защото, когато актьорът прохожда и когато се радва на сцената, той някак си забравя за това да се хареса. Говоря да се хареса в суетния смисъл на думата. Той, разбира се, иска да е харесван, да е ценен, но за него

най-важното
остава да се учи

Според мен, когато един актьор спре да се учи, той е загинал в професионален план. И аз съм използвал 17-те години като щатен актьор в театър "Българска армия", за да се уча. В един момент обаче нещата много назряха - работа, усещах тежест. Имах период, в който играех почти всяка вечер - 20-25 представления в месец. Нямах личен живот. Не го казвам, за да се оплаквам, а просто защото говорим за цената на успеха.

Живеех под наем, нямах семейство, нямаше и как да имам, защото ставах в 8 ч сутринта и си лягах в полунощ, тъй като спектакълът свършва късно. Така продължи много години, но беше много хубаво. Беше закономерно и това ме изгради като актьор. 
През цялото време на т.нар. реформи в театъра (които според мен така и не станаха, но това е друга тема) в актьорските среди и в трупата най-дълго се говореше за това какъв трябва да бъде един театър, как да функционира, какво значи актьорът, колко трябва да печели и ако печели пари, това прави ли го халтураджия, нещо по-различно, по-лошо... 

С времето прецених, че човешкият живот е твърде кратък и нямам повече място в щатния театър - там нещата са абсолютно капсулирани и не дават поле за развитие. Не говоря за театър "Българска армия", а за театъра в България въобще. По няколко причини. Много е трудно, тук има голям проблем с режисьорите. Говоря за сериозни водещи фигури в професията. Не че нямаме режисьори - имаме, но са малко. За съжаление някои си отидоха...

У мен назря решение

да изляза
от блатото

наречено държавен театър, и да се пробвам, докато съм все още в силите си, в откритото море. Много харесвам ветроходството като спорт. В момента карам курс за капитани, не се шегувам. Много харесвам този не само спорт, то е философия, начин на живот. И реших да започна да правя нещо сам. Без да знам дали то ще има успех.

Първият ми моноспектакъл се казваше "Възгледите на един учител за народното творчество". Първо, защо моноспектакъл? Рашко Младенов е тук, той знае много по-добре от мен, извървял е по-сериозен път, по-голям. За да покаже себе си най-добре и, разбира се, най-безболезнено във финансов аспект, един актьор трябва да излезе сам в светлината на прожектора. Защото е много трудно да направиш спектакъл с 10 души, който сам да финансираш, да им плащаш и т.н.

Та реших да направя моноспектакъл, който зрееше в мен от години, без да знам дали ще се хареса. Затова понякога ми става неудобно и много се дразня, когато някой каже: "Ами той, Камен Донев, е комерсиален." Аз никога не се обяснявам. Обяснявам се само на майка ми и на данъчните, ако се обадят.

Сега бих искал да обясня, че когато създаваш едно нещо (моноспектакъл в моя случай), ти не знаеш то какво ще е. То е като да правиш една гозба за първи път, да я приготвяш с фантазия, с любов, да отделиш много време, но има голям процент неизвестност - ще стане ли, ще се хареса ли? Когато тя стане и се хареса - ОК, това е най- хубавото. Обаче съществува големият въпрос: "Ами ако не се хареса?"

Искам да споделя нещо, което, ако не си актьор, няма как да знаеш. Не можете да си представите какво са първите пет минути от една премиера. Актьорите се събират, работят месец, два, три. В моя случай - три години върху моноспектакъла. Тези първи пет минути са може би... не знам, сигурно космонавтите усещат нещо такова. Ти си абсолютно сам срещу всички. Направил си нещо, даваш всичко от себе си, но не знаеш дали тази твоя любов, това твое даване ще бъде прието. Когато не бъде прието (имал съм и такива моменти с някои постановки), тогава тъгата е много сериозна. Защото магията не се случва.

В моя случай на 10-ата минута хората започнаха да се радват и аз се отпуснах. Премиерата мина и бях много щастлив. Говоря за 2007 г. в Пловдив в театъра. И след това спектакълът тръгна. Започна да се търси, да пълни залата. И Камен Донев стана комерсиален. Това е все едно да ти кажат, че си виновен, защото си направил нещо хубаво. Аз казах: добре, щом наричате това комерс, значи това е истината и така трябва да е. Значи по тази логика, ако трябва да слагаме отрицателен знак на това понятие, Павароти, светла му памет, също значи е комерсиален; Роджър Уотърс е долен комерсиалист; големите оперни спектакли в Ла Скала... Примерите са хиляди.

 Големите ни оперни изпълнители и те са комерсиалисти, защото пълнят световните зали. Въобще всички талантливи хора са гнусни комерсиалисти. Ето това мислене в България ми е адски противно и аз никога

няма да спра
да ги мачкам

тия хора, които говорят така. Защото по този начин те слагат грешен етикет и влияят на младите хора. Т.е. те (говоря за театралната критика и всякакви измислени капацитети) един вид им казват: "Не правете спектакли, които пълнят залите. Недейте. Това е пошло. Това е народен вкус, масов. Правете елитарни неща, бутикови."

Не го разбирам и отказвам да го разбера. Аз не мразя никого, Слава Богу, но се дразня. На наградите "Икар" едно момиче взе награда и каза, че в този момент на място за алтернативен театър нейни колеги играели пред 5 души без хонорар. Нямам нищо против, разбира се, аз също съм играл без хонорар. Играл съм благотворително и продължавам да го правя. Обаче да изтъкваш мизерията като достойнство - не мога да го разбера.

Не можеш да изкачиш Монблан или Еверест, ако преди това не си изкачвал други върхове. Това е истината. За мен цената на успеха е трудът. Никой не ти дава ей така. Никой не идва и не ти дава едни пари, за да направиш спектакъл. Вадиш от джоба си, плащаш, учиш.

Аз съм на този принцип. И в Америка е така. На един актьор, да речем, му се налага да се фехтува. Отива, наема си учител, учи. Аз съм инвестирал лични пари, няма да казвам цифри, за да не дразня хората. Не мога да опиша колко дълго време съм инвестирал, без да знам дали това ще ми се върне. И не съм се интересувал.

Учил съм народни танци, учил съм пеене, плащал съм си за музика, за аранжименти, за музиканти, за студия, всичко сам съм си правил с надеждата това, което направя, да стане хубаво. 

Вярвам във взаимността, т.е., че хората се учат едни други. И ако се опитвам на нещо да науча хората, то е да се обичаме. Много е банално, но го казвам по друг начин. За мен обичта на хората не е да отидеш да прегърнеш някого.

 Обичта се изразява във всекидневното, всекиминутното внимание към другия човек. Да обичаш хората означава да даваш предимство, да помагаш. Всичко тръгва от дребните неща. Затова се опитвам да уча и себе си, и тези, които желаят да контактуват с мен, на внимание."