Произвеждаме 24 000 души годишно в областта на хуманитарните науки, а има работа за 2000.

- България е дала 1,3 млрд. лева за висшето образование на последните четири випуска във вузовете на страната ни. 

- Половината от завършилите работят нещо, за което дипломата не им трябва. 

- 10 000 млади българи учат в университетите зад граница с надеждата да не се върнат в родината.

- Висшите училища у нас са 51 и са отворили толкова широко вратите си, че приемат и тези, които не искат да учат. 

- Пазарът на труда продължава да търси специалисти със специално професионално образование, а не с докторати.

- Държавата дава два пъти по-малко пари от Брутния си вътрешен продукт (3%) от средното за страните в ЕС (5,6%).

- Брюксел обяви нова стратегия за развитие на висшето образование на територията на съюза от 2014 г. Тя предвижда университетите, съобразени изцяло с пазара на труда с по-по-най високо квалифицирани кадри.

Това е картината, която виси толкова дълго на стената ни, че вече не обръщаме внимание. Дори вече не говорим, че при следващия ремонт ще я сменим или поне почистим.

У нас за образование се говори много, но без особена полза. От една страна, е нормално висшистите ни да работят нискоквалифициран труд, защото пазарът е максимално свит. От друга, бизнесът е притиснат в менгемето на кризи - вътрешни и външни, и му е по-изгодно да купува готови продукти, които не изискват висококвалифицирано обслужване. От трета, държавата винаги е в някакви предизборни, изборни и следизборни ситуации, че си е чисто самоубийство да раздразниш избирателите в 51-те вуза.

Най-страшното е друго. Не партийната липса на политика в тази сфера, не неписаната държавна стратегия, не национално (не)отговорният бизнес, а самите университети. Те толкова дълго бяха държани на дъното, толкова дълго бяха използвани за терен на различни лобистки интереси, че забравиха за какво всъщност съществуват.

Мислите, че е крайно? Не, не е. Европейският доклад за конкурентоспособността ни отрежда място на държавите със слаби постижения. Анализът на Института за икономическа политика по данни на Евростат показва, че страната ни е на непрестижното 90-о място по наличност на изследователски и обучителни центрове. На 98-о място сме по наличие на учени и инженери, които иначе са в основата на стабилна икономика. В България под производство се разбира предимно правенето на храни, напитки и тютюн.

По данни на Евростат произвеждаме 24 000 души годишно в областта на хуманитарните науки, а има работа за 2000. В същото време има нужда от 64 000 инженери, а едва се намират 23 000.

Според одита на Сметната палата вузовете ни основно развиват специалности като администрация и икономика. С други думи те са се специализирали да произвеждат безработни.

От целия реализиран прием на студенти, 35-36 на сто са в направление "Социални, стопански и правни" науки. Пак по данни от одита университетите ни развиват специалности и откриват нови дисциплини с една-единствена цел - да привличат държавни субсидии. И 83% от нея я харчат за издръжка. Не за развитие!
Висшето ни образование упорито пада все по-надолу и по-надолу. Брюкселските стратегии за системата звучат като поредния досаден документ в ушите на ректори и чиновници. Докато на Запад университетите дават нови качествени знания на хората, докато си стоят у дома или в офиса, у нас за европейската програма "Учене през целия живот" се мисли като нещо, по което "ще дойдат едни пари" (общо над 6 млн. евро). 
Целият свят знае, че новите знания остаряват за 5 години. У нас няма университет, в който да не се преподава по "пресни" учебници от 60 години. Във Факултета по журналистика на най-престижния ни Софийския университет, например, студентите още учат за лентови записи и ги изпитват върху тях. Нищо че в телевизията работят с дигитални.

Защо е така? Не е от любов към историята, а от любов на преподаватели към самите себе си. С малки изключения университетите съхраняват кадрите си, а не студентите. И вече им е прекалено удобно да съществуват така и дежурно да се извиняват с липсата на достатъчно пари, с липсата на внимание от страна на държавата, на стратегия, на закон, на наредба, на перспектива.

Не че не е вярно. Вярно е. Но ако академичната общност иска да запази правото си на лидер в обществото (нещо, което обича гръмогласно да декларира), трябва да го покаже. В сегашната ситуация, не в идеалната. Защото, както е безотговорно държавата да мачка вузовете години наред, да отказва реформите, да се гъне в обясненията си, че не знае какъв е пътят на държавата, да изисква и да не дава, точно толкова е безотговорно и от страна на университетите.

Висшите училища изпаднаха в ситуация, в която са си самодостатъчни. Няма как иначе да си обясним защо работят, без да ги интересува резултатът. Преди две десетилетия и повече университетите бяха известни с това, че в тях трудно се влизаше, но лесно се излизаше. Сега са известни с това, че се влиза много лесно, а се излиза още по-лесно.

Университетите работят на празен ход, защото държавата няма визия за тях. Но и самите висши училища нямат визия за себе си. Иначе не биха допускали безконтролното производство на дипломи. Може за тях да не е важно, че някой студент просто е позагубил времето си на банките (ако изобщо е стигнал до тях), но би трябвало да е от изключително значение, че постепенно превръщат университетската институция в печатница на хартия. Единиците добри практики в университетските общности не са достатъчни да променят цялата картина.

Причината досега да няма стратегия или закон за висшето образование не е заключена само в партийните страсти на управляващите. А в противоречащите си интереси на самата академична общност. Нейното винаги гръмогласно "не" на всеки опит за реформи е една от многото причини държавата да се лиши от всякакви контролни функции върху това, за което плаща. Приемът във вузовете се определя от самите тях, а не от интересите на обществото. Приоритетите през годините толкова се размиха, че дойде ли време да се решава какъв да е приемът във вузовете, държавата и ректорите започват да си прехвърлят топката. И после взаимно да обвиняват бизнеса, че все искал кадри, дето ги няма.

Обществото ни се нуждае от няколко неща, за да повярва на своите университети и да не праща истерично децата си зад граница.

- Първото е ред - държавен, който да регламентира от какви специалисти има нужда държавата и в какви съотношения. Не за следващата есен, а за следващото десетилетие (минимум). За това не се искат партийни игри, а държавническо мислене. Над тази гаранция всеки е свободен да избира какво, къде и как да се развива. 

- Второто пак е ред - в самите университети. Ако искат уважение и парите на данъкоплатците, да покажат, че са интелектуалните лидери на нацията и формират бъдещето ни. 

- Третото също е ред - в националните ни приоритети. Трябва не да се говори, а да се реши дали у нас образованието ще носи икономическо развитие, или ще пълни цехове, в които работници ще пакетират китайски стоки.

После останалото ще се подреди: как ще се влиза в университет, как ще се учи и какво в него, кой ще остане да преподава, как ще се завършва, каква ще е заплатата и общественият имидж на професора и каква ще е професионалната кариера на възпитаниците му.

Иначе университетите ни ще продължат свободното си пропадане към дъното.