Вашингтон ще трябва да преосмисли гигантския обхват на разузнаването си, да го контролира по-добре и да реши дали си струва да ядосва съюзниците си

"Шпионирането съществува от времето на Адам и Ева." С това изказване бившият мексикански президент Висенте Фокс печели приза за най-хладнокръвна реакция след разкритията, че американската Агенция за национална сигурност (NSA) години наред е подслушвала лидерите на 35 държави. Останалите не приеха нещата толкова философски.

Най-силен беше фурорът в Германия, където разкритието за следеното на личния мобилен телефон на канцлера Ангела Меркел е особено чувствително заради призраците на "Гестапо" и "Щази". Посланикът на САЩ в Берлин беше привикан от външния министър Гидо Вестервеле, за да му бъде обяснено колко неприемливо е да се шпионират приятели. Американските първи дипломати в Париж и Мадрид също имаха напрегнати срещи. А президентът Барак Обама получи гневно обаждане от Меркел и трябваше да й се извини (което стана голяма новина в Германия и почти никаква в САЩ).

Докато групата на сърдитите съюзници расте, а директорът на NSA Кийт Александър контраатакува с изявления, че събираните от агенцията му данни за десетки милиони телефонни разговори в Европа всъщност са й предоставени от службите във Франция, Испания и останалите, администрацията на Обама продължава да не може да намери убедителна линия на защита. Откакто разкритията на някогашния сътрудник на NSA и настоящ беглец в Русия Едуард Сноудън поставиха Вашингтон в ситуацията да наруши първото правило на шпионажа - никога не се оставяй да бъдеш хванат, Белият дом се държи забележително тромаво. Докато в списъка на мишените бяха държави като Мексико и Бразилия, отговорът беше в стил "голяма работа, всички го правят". Когато нещата стигнаха до мобилния телефон на германския канцлер и стана ясно, че САЩ не само шпионират близките си съюзници в Европа, но и Обама или не е имал представа какво правят подчинените му служби, или лъже Меркел и останалите, оправданията на Белия дом станаха съвсем "патетични" (по определението на в. New York Times).

Макар да е малко вероятно да предизвика драматичен разрив между САЩ и Европа, всичко това най-малкото оставя неприятен привкус. И за да се възстанови добрата атмосфера, Вашингтон ще трябва да преосмисли гигантския обхват на разузнавателната си дейност, да я контролира по-добре и да реши дали си струва да прави нещо само защото го може. Особено ако така рискува да ядосва съюзници и да вреди на репутацията си. 

Какво е малко следене между приятели

"Епизодът с Меркел вдигна историята на съвсем друго ниво. Това не е нещо, което може да бъде обяснено с антитерористични мерки. И е възможно да има промяна на отношенията между Берлин и Вашингтон поне на лично ниво. Сътрудничеството между разузнавателните агенции също може да бъде засегнато", казва пред "Капитал" д-р Йоханес Тим от авторитетната германска фондация "Наука и политика" (SWP).

Всъщност именно заради добрата съвместна работа между специалните служби от двете страни на Атлантическия океан е малко странно лидерите на ЕС да са толкова смаяни и шокирани от разкритията. По-циничните коментари във Вашингтон дори са, че европейците са лицемерни и с шумните си оплаквания целят да си осигурят по-силна позиция в течащите преговори за споделяне на данни и свободна търговия между Брюксел и Вашингтон.

"Европейските лидери не би трябвало да са изненадани. Те са замесени в същите разузнавателни практики, а в много случаи са и съучастници", казва пред "Капитал" Хосук Ли-Макияма, директор на базирания в Брюксел European Centre for International Political Economy (ECIPE). И добавя, че "поне част от посланието на Меркел за "накърненото доверие" към Америка е за вътрешна употреба - за публиката в Германия и Европа, и не е адресирано към САЩ".

Наистина гневът, макар и изразен на висок глас, беше внимателно премерен. Една от причините за предпазливостта е, че американците, макар да имат най-мащабната програма за електронно следене, съвсем не са единствените, които го правят. Както казва пред в. Le Figaro Бернар Скарсини, бивш шеф на френската агенция за вътрешно разузнаване, "озадачен съм от подобен тревожен наивитет. Човек би си помислил, че политиците не четат докладите, които получават. Службите прекрасно знаят, че всяка държава, дори когато сътрудничи с други в сферата на антитероризма, шпионира съюзниците си".

Освен това европейските лидери са наясно, че зависят от американците за предотвратяването на терористични атаки на Стария континент. И предположенията са, че цената, която Берлин може да поиска от Вашингтон за потушаване на скандала, е да получава още повече разузнавателни данни и да бъде включен в съюза на "Петте очи" (САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, които имат споразумение да не се шпионират взаимно и да споделят информация).

И все пак според д-р Йоханес Тим поне част от изненадата на европейските лидери е искрена. "Изглежда те наистина не са знаели колко широк е обхватът на следенето", смята анализаторът от SWP. Или както беше признал преди време бившият френски външен министър Бернар Кушнер, "нека бъдем честни, ние също подслушваме. Всеки слуша всички останали. Разликата е, че нямаме същите средства като американците - което ни прави завистливи". Сега европейците просто си дадоха сметка, че докато в областта на електронния шпионаж те и останалият свят имат пушки, САЩ разполагат с ядрен арсенал.

Етичен кодекс за шпиони

Точно фактът, че NSA като прахосмукачка засмуква толкова много данни за врагове и приятели, е големият проблем, казва пред "Капитал" журналистът и автор на три книги за американската разузнавателна агенция Джеймс Бамфорд (виж интервюто с него тук). Тя събира огромно количество информация, но контролът върху нея е твърде слаб. Това важи с особена сила за дейността й навън. "Подслушването на американски граждани се контролира строго от съда, Конгреса и Белия дом. Но когато става въпрос за чужденци, режимът е много по-хлабав", обяснява пред "Капитал" Реймънд Тантър, преподавател в Georgetown University и член на Съвета по национална сигурност към Белия дом при президента Роналд Рейгън.

Скандалът може да е шанс за Обама най-после да се изправи срещу една самозабравила се и станала свръхмогъща агенция. За превръщането й в такава помогнаха две неща. Едното е масираното увеличаване на ресурсите на тайните служби в САЩ в отговор на терористичните атаки от 11 септември 2001 г. И второто е технологичният скок в един свят на глобални комуникации и гигантски масиви от електронни данни. 

Решението как, дали и срещу кого трябва да се използват разузнавателните способности обаче трябва да е политическо, особено когато се касае за лидера на страна като Германия. Защото въпросът е дали наистина си струва да се рискува накърняването на важни дипломатически, търговски и икономически интереси, ако шпионажът бъде разкрит?

Според д-р Йоханес Тим нарушаването на доверието между САЩ и ЕС няма да спре преговорите по създаване на най-голямата зона за свободна търговия в света (т.нар. TTIP, или трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции), но ще ги направи по-трудни и европейците може да поискат в пакета да бъдат включени и правила за защита на данните. "Същевременно други споразумения като това за обмена на банкови данни чрез мрежата SWIFT и за споделянето на информация за пасажери, пътуващи между ЕС и САЩ, могат да бъдат предоговорени или прекратени"  смята анализаторът от SWP.

Освен това подозрението към Вашингтон може се прехвърли и върху американските компании. Според една консултантска фирма щетите от това, че вероятно фирми от САЩ ще бъдат блокирани да участват в технологични сделки в чужбина заради съмнения, че сътрудничат на NSA или са уязвими към следене от нейна страна, може да надхвърлят 35 млрд. долара. И като се сумират външнополитическите и икономическите щети, се вижда, "че вредата върху американските интереси в чужбина е много по-голяма, отколкото биха могли да ни нанесат терористите", отбелязва главният редактор на сп. Foreign Policy Дейвид Роткопф. Дали получената информация от телефона на Меркел е била толкова ценна, че да балансира всичко това?