Бяхме на седмото небе - спомня си Фара

Сякаш беше вчера, когато Емил Кременлиев пусна топката към Балъков, а той на Любо Пенев. Последва незабравимият пас към Емо Костадинов. И за секунди България спря да диша. Преди да изригне: гол, 2:1 за нашите! Започна лудостта на един народ. А дори не знаехме какво ни чака следващото лято. 20 години по-късно "Стандарт" посвещава на великата дата 17 ноември поредица интервю с героите от "Парк де Пренс". Поредният ни гост е един от черноработниците, без които онзи тим нямаше да бъде същият: Златко Янков.

Ето какво сподели пред репортер на вестник „Стандарт” най- известният бургаски футболист по повод знаменитата победа на „Парк Де Пренс”:

- Златко, какво чувствате, когато стане дума за 17 ноември 1993  г.?

- Само удовлетворение. Това е един страхотен спомен.

- Пазите ли запис на мача с Франция?

- Аз не съм от тези колекционери. Мисля, че имам някъде  видеокасета, може би само с головете беше. Гледам основно по телевизията, когато  показват архиви от мача. Но само головете и по-интересните положения.

- Имахте ли като футболист някакъв ритуал? Направихте ли нещо  специално преди онзи мач в Париж?

- Не, никога не съм имал така наречения ритуал. По-скоро гледам  само да съм концентриран, за да мога да изпълня указанията на треньора. Същото  бе и в онази вечер.

- Спомняте ли си какво си говорехте с момчетата вечерта преди  мача?

- Че трябва да спечелим. Така бе и в онази нощ. Излязохме за  победа и за радост я постигнахме.

- Имахте ли някакво предчувствие на сутринта преди мача или пък  пророчески сън?

- Не, нищо специално. Беше нормален ден. Знаех, че бе много  важно да изпълня по най-добрия начин указанията на треньора. Все пак бях в  средата на терена.

- Според вас голът в последната минута на Емо Костадинов плод  само на късмет ли е?

- Определено имаше и доза късмет. Но също така трябва да  отбележим, че французите направиха груба грешка в защита. Първо оставиха Любо да  се обърне и да може да подаде прецизно. Плюс това защитниците можеха да хванат  по-добре Емо. Е, за радост не успяха и той вкара гола. Но като цяло играхме  много дисциплинирано, така че не може да се каже, че победата ни бе  незаслужена.

- С какво все пак успяхте да пречупите Франция, и то на два  пъти в онези квалификации - единици, колектив или нещо друго?

- С българския дух! Но аз не бих казал, че нашите играчи бяха  по-слаби от техните. Може би като имена в световния футбол тогава ние не бяха  толкова известни, но като качество изобщо не отстъпвахме.

- Разменихте ли фланелките с някой от съперниците?

- До, но не помня с кого. Пазех си фланелка дълго време,  сигурно съм я подарил някъде.

- Най-яркият ви спомен от празнуването в Париж?

- След като свърши мачът, се сещам, че скачахме като луди в  някакъв басейн. Това се случи в съблекалнята. Радостта беше огромна. И как  иначе. После празнувахме по стаите на хотела си. Беше страхотно. Всички бяха  усмихнати, щастливи. Бяхме на седмото небе. Това съм запомнил най-вече.

- Споделяте ли идеята, че четвъртите в света заслужават  държавни пенсии подобно на олимпийските медалисти?

- О, не мога да кажа. Каквото решат, това ще е. Аз няма да  откажа, разбира се. Но и не претендирам.

- Пазите ли нещо материално, свързано с онзи мач. Нещо от  съблекалнята, сувенир, подарък от Париж?

- Не. Споменът ми е в главата.

- Ходили ли сте след това в Париж на екскурзия, може ли да се  каже, че това е един от любимите ви градове?

- Не. Любимият ми град е Истанбул. Там ходя по-често. Все пак  там съм играл.