Професор Николай Данчев е роден на 12.08.1941 г. в Сливен. Завършил е Софийския университет, специалност "Философия". Бил е преподавател по "Диференциална психология" и "Народопсихология" във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”. Автор на “Психология на промяната”, “Психология на българина”, “Психология”, “Общуването: Едно народопсихологическо изследване”, както и още много други публикации. Над четиридесет години проф. Данчев живее в град Габрово.

- Професор Данчев, според проучване на „Галъп Уърлд” България за поредна година оглавява класацията за страдаща нация. На какво се дължи това – на тежкия живот, който водим сега или е генетично заложено у българина?

- Никак не ме изненада констатацията от изследването. Причините са и генетично заложени в нас. Те произтичат от нашата собствена природа. Има следи и в нерадостното битие, което изживява българският народ през последните двадесет и четири години, наричани още преходни. Ние, българите, имаме интересен ген. Но аз не отдавам това само на генетичното. Това може да се модифицира, може да се промени в резултат на историческия ход на един народ. Нашата история не е чак толкова много радостна, особено в последните шестотин години. Имам предвид от падането на България под турско робство, та до сега. Просто българинът е станал такъв, че и да му предоставим най-прекрасните условия за живот, той винаги предпочита да мрънка, да изживява себе си като един тъжен човек. Обърнете внимание как ходят хората, къде е насочен погледа им, как общуват. Непрекъснато във всекидневието ние чувстваме тъга, разочарование и огорчение.

- Пак според проучването, което цитирах в началото на разговора ни, има африкански народи, които са изключително бедни. Те живеят на ръба на оцеляването и въпреки това са щастливи. Защо е така?

- Има народи, които живеят много по-тежко от нас. Имат много по-тежко социално битие. Тънат в немотията и беднотията векове наред. На тези народи е необходимо много малко, за да задоволят собствените си потребности. Има една приказка, която идва още от древността, че тежко и горко на онези народи, на които природата им дава всичко наготово. Някакси при тях настъпват други деформации, които ги поставят в позицията, независимо от беднотията, да се чувстват щастливи. Малкото на тях им е достатъчно. Както и примерът с прословутите скандинавски държави. Имам предвид Норвегия, Финландия, Швеция. Тези страни имат своите тежки психически проблеми, свързани със самочувствие, престиж, с пробиви в собствената им националната психика и националните им характери. По броя на самоубийствата скандинавските държави държат първенство. Аз съм говорил с наши българи, които живеят и работят там. Местните там имат тежки проблеми със собствената си психика. А българинът, колкото и щастлив да бъде, колкото и пари да му дадеш, колкото и хубави условия и хубава работа да му предоставиш, той предпочита да казва, че е тъжен, че е нещастен. Рядко се срещат хора, които в разговор могат категорично да заявят, че са добре, че имат хубава работа, че са доволни от живота, че той им е давал с пълни шепи всичко, което може да се предостави на една личност или на група от хора. Така че ние сме си такива. Има и нещо друго, което е много характерно за нас. Ние не искаме да се променяме. Искаме да си останем такива.

- Откъде е това нежелание на българина за положителна промяна?

- Българинът е консервативен по душа. Той не обича промяната. Ако у нас по балкански стават изменения в социалния, икономическия и духовния живот, то причината е, че живеем със статуквото, с днешния ден. Не обичаме много да гледаме в перспектива, не обичаме да мечтаем за нещата, които ще се случат след година, две, три години и да насочим всичките си усилия натам така, че да се променят обстоятелствата. Ние потъваме във всекидневието и не искаме да излезем от там. Обърнете внимание каква е психическата нагласа може би на 90 процента от българския народ. Всяка една промяна ние приемаме резервирано и започваме да мрънкаме, да се съмняваме в нея. Всеки ден медиите ни показват хиляди факти, които, за съжаление, доказват именно това състояние на българина.

- Има една руска поговорка. Тя гласи така: „Роденият да пълзи не може да лети”. Тази поговорка отнася ли се и за нас?

- В пълна сила се отнася и за нас. Народопсихологията е пренебрегната в нашата действителност, обществоведите - тези, които изследват българския народ, все още не казват и не могат да отговорят на въпроса какви големи последствия е оказало турското робство в България. Ние сме народ с робска психика. Непрекъснато държим главите си нагоре или встрани. Очакваме други да ни оправят. Не полагаме усилия да променим обстоятелствата. Живеем със статуквото, с днешния ден. Тази пасивност идва от робската ни психика. Онова, което е дълбоко вкоренено у нас в продължение на петстотин години. Та нима робството не е премахнато след 1878 година, та живеем с последиците от него досега? Ние винаги сме били зависими от някого. Дали ще бъде от Анкара, от Берлин, от Лондон, от Москва или от някой друг, никога не са ни оставяли да се развиваме самостоятелно като народ. Сами да си решаваме проблемите. Управниците ни дори не се допитват до народа искаме ли да се състоят някакви промени в нас самите, или не искаме. Особено ми прави много неприятно впечатление, че никой не общува с народа. Социолозите правят някакви камерни, локални изследвания. Аз знам горе-долу как се прави едно социологическо проучване. И следва масово опростачване, ниската степен на образованост, по която вече сме на последно място. А къде остана прословутата българска интелигентност? Къде е високата ни образованост? Много пенки и много златки се нароиха в България.

- Защо стана така?

- Защото в образователната система има много сериозни пробиви. Като че ли никой не желае младите хора да изучават характера на собствения си народ. Това е престъпление, според мен. Никой на никого не обръща внимание. Управляващите, които и да са на власт, не се интересуват от това, какво е душевното състояние на българския народ, кои са факторите, които го променят и как да променим наистина тези обстоятелства.

- Защо се случиха тези беди?

- През последните десет-петнадесет години навлязоха нов тип преподаватели, които пренебрегват работата със студентите. Високомерието им пречи. Проявяват непрекъснато псевдонаучност. Общуват със студентите епизодично. Да не говорим за средното образование. Състоянието му е уникално. Дванадесет години децата ни учат в училище, четири години във ВУЗ и накрая на държавен изпит те пишат абсолютно неграмотно! Шестнадесет години вложен интелектуален труд нахалос. Неграмотни висшисти има много у нас. Знаете ли какви хора станаха професори? Дипломите им се връчват в кръчмите. На мен ми е понякога обидно да се назовавам със степени и звания, като знам кои са хората, които носят също такива звания.

- Може ли това да се поправи?

- За да стане промяна, е необходимо много време. Необходимо е търпение, ако не - ще тънем в бездушие.