Признанието на един любящ син

Реших, че е време. Да, определено е време. Време е да кажа на целият свят, че обичам майка си. Дори не си задавам въпроса защо.

Просто, макар и сложно, обичам я. Защото е единствена. Не че ако бяха две бих обичал и двете. Просто е една единствена и съм готов да дам живота си за нея. Тя би направила същото, доказвала го е милион пъти.
Имам спомени, ама много спомени. Висока температура, грижовна ръка, лек допир, тревожен поглед... все неща, които сега, от позицията на времето, ме карат да се чувствам прекрасно, защото не всеки на този свят би правил това, при това цял един живот.

Та чак и в наши дни. Тя е същата. Аз съм достатъчно голям, да не кажа клонящ към 40-те, но тя отново е на поста си. С притесненията, страховете, щастието си. Всеки мой връх е и нейн, всяко мое падение е и нейно. От сутрин до мрак, все е тя.
Това не е изповед. Това не е признание. Това е просто... жест, който тя заслужава. Не че не знае колко много я обичам, напротив, но за първи път си позволявам да направя опит да изкажа с думи това, което усещам.
Да, тя ще го прочете. Да, тя ще си поплаче. Да, ще ме нахока, че съм употребил част от времето си да съчинявам това писание. Но някъде дълбоко в себе си, тя, ще е горда. Да, никога не го е казвала, ама никога, но аз знам, че частица от нея ще се пръсне от гордост, че синът и е това, което е.
Че е останал далеч от наркотици, алкохол, пиянство, че е образован, внимателен и мил. Ама аз не съм станал такъв от само себе си, ТЯ го направи, ТЯ е причината за това. Ако не ме беше карала да чета, да уча, да внимавам, да се интересувам от куп неща, сега щях да съм просто един от матрицата.

Да, същата тази матрица, в която живеят адски много хора по света. Тя, обаче, не позволи да бъда част от нея, всеки път, когато съм правил опит да кривна в грешна посока, умело ме е насочвала в правият път.

Никога не допусна да стигна твърде далеч в грешната посока.
Е, затова съм й благодарен, затова я обичам, а това ще е така, до края, когато и да е той.