Дядо Марин е бил милионер, собственик на свиневъдна ферма, сега борец за достойни старини

Всички, които повече от 20 дни протестират по улиците и площадите на Пловдив, няма как да не са виждали дядо Марин. Той е прегърбеният дребничък пенсионер със скромни дрехи с плакат и бастун в ръка. Ежедневно е в първите редици на недоволството срещу кабинета "Орешарски". Младите демонстранти му се възхищават на борбения дух. “Дава ни надежда и хъс”, казват те. „Тук съм, за да изразя позицията на старците. Не може да имаш 45 години трудов стаж и да мизерстваш”, казва той.

Малцина от тях обаче знаят, че зад сбръчканото лице и прегърбената фигура на 87-годишния дядо се крие съдба на горд човек, достойна да се опише в роман.

„Опитват се две циганета да ме сплашат по поръчка на червените да не участвам повече в протестите. Щели да ме пребият и да ми спрат пенсията. Не знаят те, че съм „обръщан камък”, разказва ми дядо Марин.

„Не ме е страх. Знам как да удрям с бастуна, какво е да имаш и какво е нищо да нямаш”, продължава той. В живота си до сега дядо Марин два пъти е бил милионер, собственик на огромна свиневъдна ферма, на апартаменти и дворове в столицата. Издържал е две школи за снайперисти в Унгария и България и е бил ръководител на материалния цех на Стъкларския завод в Пловдив. Никога не е бил партиен член. „Не успяха да ме изнудят нито със заплахи, нито с ласкателства”, споделя той. Признава обаче, че и сред червените „има читави хора”.

Едни от най-хубавите си младежки години изкарва в Унгария, където чичо му има огромна ферма. „Бях здрав, млад. Много работех. Чичо имаше толкова много земя и добре си живеехме”, спомня си дядо Марин.

Войната между Германия и Съветския съюз разрушава семейният уют и комфорт на фамилията. „Чичо разбра навреме. Пусна се слух, че руснаците идват и че нищо унгарско не ще пощадят. Чичо остави целия си имот, труд и животни и избяга в Източна Германия”, казва старецът. На него самия му домиляло за хубавия поддържан имот. „Руснаците всичко изпотрошиха. Нищо не остана от фермата. Мен пък ме направиха войник”, спомня си той. Дядо Марин, тогава 18-годишен юнак, попада под протекциите на популярния в онези години генерал Фьодор Толбухин, главнокомандващ на 3-ти Украински фронт. „Маршалът много ме тачеше, но така и не ме остави в Унгария, въпреки молбите ми”, разказва старецът. Той продава имотите си там и по нареждане на Толбухин пристига с него в София.

„Декларирах парите. Имах апартамент на ул. „Аксаков” до площад „Александър I”, спомня си дядо Марин. „И двор, и 60 декара градина във Враждебна”, продължава той. Но 9-ти септември 1944 година променя всичко. Оказва се, че имотите му стават държавни. „Толбухин не успя да ме защити. И него предадоха. Евреин някакъв го наклеветил пред Сталин и пак го върнаха в Русия. Доколкото знам това беше краят му”, казва той. Успява да се добере до едни от най-популярните адвокати в столицата. Сред тях е Иван Апостолов, професор в Софийски университет, но отстранен от Алма матер през 1947 г., също по политически причини.  Всичко му дават съвет да не се инати. „Ще те пратят в Белене да те изядат прасетата, ако настояваш, казваше ми Апостолов”, разказва дядо Марин.  По думите му действително Денчо Знеполски и Димитър Гръбчев се опитват да го пратят в лагера. „Но грешката им беше, че го правеха зад гърба на Живков, а пък той разбра. Лошо им се пишеше. Изпрати Знеполски в Белене вместо мен”, обяснява дядо Марин.

Така без имоти и без да е партиен член продължава да се бори с живота. В Пловдив го назначават за ръководител на материалния цех в Стъкларския завод. После напуска и отива в Бирената фабрика.

Когато се пенсионира се оказва, че документите са му изгубени. По времето на Иван Костов му заковават пенсия от 200 лева. „Намерих да съдя държавата, за да ми увеличат пенсията. С толкова стаж не се примирих с трохи”.

След съдебни битки днес дядо Марин може да се похвали с пенсия колкото средната работна заплата за Пловдив. Но въпреки това всеки ден е на площада. „Отстоявам достойните старини на хората, които цял живот са работили за България”, отсича той.