Жените в живота ми нямат име, исках прошка от съпругата си, споделя писателят

Здравко Лекишев ослепява преди много години. Случило се постепенно след като навършил 25. „Започнах да работя с цианиди, защото трябваше да изплащам разни апартаменти, да печеля повече. Бил съм все в по-примитивни предприятия, а пък тогава не се обръщаше много вниание, че цианидът се възприема чрез кожата”, разказва той. В казармата бил парашутист. Викали на десантчиците "шпиони". Като младеж се изявявал като буен и директен, толкова, че е изключван често от училище. Кореняк пловдивчанин. Фамилията му живее тук от 600 години. Останаха някакви имоти, не се чувствам финансово много затруднен. Сам си пиша книгите, сам си ги издавам.

Здравко Лекишев е поет. От малкото, които не виждат, но усещат всичко. Има изписани над 10 000 страници с проза, фантастика. Животът му е бил пълен с любов, толкова че искал прошка от съпругата си. Двамата са слепи, но заедно създават стихове. Неговите мисли са предимно интимни.

Какво си ти любов, кажи какво си?

Момичето, което си отива,

и болка като трън в петата боса,

от стиховете “Колко си красива”…

- Жените в живота ми нямат име. Всяка може да е била муза, вдъхновила това стихотворение. А пък и няма как да кажа. Всъщност, жена ми, разбира се. И слава Богу, че някои са писани преди да сключа брак с нея, така че не може да ми се сърди... То идва изведнъж. Чувстваш, че има нещо красиво между теб и дадената жена или момиче. И се чудиш как да го изразиш. Доказано е, че жените обичат с ушите.

- Т.е. вие сте използвали стиховете с друга цел?

- Абсолютно. /смее се/ Един път се пошегувах и попитах: “Какво избираш – стихотворение или чорапогащник?”. Очаквах, че ще ми каже “стихотворение”, а тя “и двете”.

- Незрящият поет ли пише по-дълбоко? Или чувствата и сърцето не се вълнуват от това, което виждат очите?

- Човек, който има затрудно зрение, се опитва да игнорира. При мен има повече звукови ефекти – на прибоя, на вълните и т.н. Но небето си е синьо.

Подарък искам да ти дам – небето синьо,

затворено във двете ми ръце.

Стохотворение с твоето име

и влюбеното ми във теб сърце.

Ако не виждаш, няма да знаеш, че небето е синьо и няма да усетиш тази тръпка. Или пък:

Ти ли си момичето малко, което усмихнато тича през полето към мен,

От очите му синьо краде си небето и гали му бузките макът червен.

Това е за дъщеричката ми като беше малка. Сега, ако не знаеш цветовете, няма да усетиш цялата красота и тръпка, но като си представиш едно малко момиче, всичко си ляга на мястото.

- Как пристигна мракът при вас?

- Губих зрението постепенно. Започнах да го усещам на около 25-годишна възраст. Роботех с цианиди, защото трябваше да изплащам разни апартаменти, да печеля повече пари, такава беше социалната среда. А пък тогава не се обръщаше много вниание, че цианидът се възприема чрез кожата. Работил съм все в по-примитивни предприятия и даваха повече пари. Някои ги удари в колената, други починаха от рак на гърлото, всеки където има слабо място. При мен допускам, че има и генетично съвпадение. Движих се нормално, четях си. Около 30-тата ми годишнина дойдох в Съюза на слепите. После работих още 18 години. Сега съществувам благодарение на съпругата ми. Тя е преподавател. С нея пишем отвреме-навреме по някое стихотворение.

- Тя иска чорапогащник или само стихотворение?

- Тя ми прости мъжките забежки, които знаеше.

И за думите прости! Животът ми е океан от грешки.

Ако простиш, и Бог ще ми прости.

Прости за паяжината бръчки край очите,

прости за среднощните сълзи.

Аз също плача, стихове са ми сълзите,

прости ми, а пък после ме гони.

Ааа, стягай си куфара, излизай и въобще... /смее се/. Аз има една молитва. Да се прекръстя, че споменавам Господ /кръсти се/. Господи, дай ми възможност да изпия това, което мога да изпия, смелост да изпия и онова, което не бива да изпия, но ми дай мъдрост да спра на границата между двете...Като се съберем с приятели, дето не сме се виждали, то какво ли виждане има, и докато това-онова стане 12 часа. Нормално е една жена да вдигне гюрултия.

- Вие бихте ли си простили?

- Не...Имаше толкова неща, които бих могъл да направя... Можех с майка ми да бъда по-добър. Имаше момичета, които, за да не давам обяснения, просто повече не съм ги виждал. Даже едно ми каза “Поне кажи къде сбърках?”. “Нямаш грешка, аз не мога...”

- Имате издадени две книги? Какво не сте писали?

- Имам написани някъде около 10 000 страници. Пиша и фантастика, проза. Само доноси не съм писал. Как ви се струва?:

Блокът здрав на комунизма,

ти като тухла застани,

такива тухли трябват друже,

без тухли блок не се строи.

- Това ваше творение ли е?

- Мое е ми, глупости.

- Аз мисля, че това е по-лошо от донос.

- По-лошо е, и аз така си мисля /смеем се/. Намаляваха ми поведението много пъти. В училище писах за Паисий:

Като мишници черни в черни престилки

ученички строени в редици стоят,

“История”, казал е плъхът-учител,

история днеска цял час ще четат.

Обаче виж как продължава

За тях не писа ти, отче Паисий,

За тях мина по трънливия път...

Но той не чете по-нататък плъхът, айде при директорката, айде намалено поведение. После, за да му се смиля написах друго.

На теб, учителю любим,

когато влизаш през вратата,

на обич ли го туй дължим,

или тъй просто за заплата.

Пак при директора и намалено поведение. Той влиза, тряска дневника, един нацупен час. Виновен ли съм? Другото, за което ми намалиха поведението, пиша за Тартюф, съчинение. И той нали си посяга, иска физическо удовлетворение. Става учителката, накара ме да го прочета. “Какво разбираш под физическо удовлетворение?” И аз казвам: “Другарко, вие сте предполагам омъжена и мога само да съжалявам, че сте забравили какво е това”. А тя пък била в процес на развод...Ужас. Пак намалено поведение.

Сега ми казват, че познават писането ми, преди да видят името. Карат ме да пиша епиграми. Епиграми не съм писал през живота си. Отварям речника да видя какво е. Навремето си е било хвалебствие. След това вече започва да става сатира и било от два-три реда. Е, как ще го напиша, аз пиша най-малко по 50 реда. И ето какво:

Два-три реда е добре,

четири - туй са стихове.

Но щом му сложиш твойта мама,

Вече става епиграма...