Повечето от нас са свикнали да гледат на пространството като на нещо стабилно, а на времето като на река, която тече само в една посока. Реалността е тук и сега и каквото се е случило, случило се е… А сега си представете, че в момента една друга ваша версия не чете недоверчиво тези редове, защото се забавлява на Карибите с чаша „Куба Либре”, трета ваша версия пък не чете, защото всъщност е написала тази статия. А в четвъртата реалност изобщо не четете… просто защото там вие никога не сте се раждали, пише obekti.bg.

Представете си плеяда от безброй светове, където се разиграват всички „ако”, които никога не са имали шанс да се случат в нашата реалност. Безчет варианти, по които нещата са можели да се развият тук, всъщност не са били загубени, а са осъществени от някое ваше копие. Паралелни вселени, които се различават съвсем малко от тази, в която живеем - там например президент на САЩ може би щеше да бъде Хилари Клинтън, а друго ваше Аз щеше да е милионер, просяк, да работи и живее в друга държава…

Някъде там, безкрайно близо и далеч,

Шекспир никога не се е занимавал с писане,

хората все още не са открили парния двигател, динозаврите все още владеят Земята или пък още по-радикално - физичните закони изцяло се различават от нашите, прословутото „пи” е равно точно на 3 или пък материята отсъства и навсякъде царуват разнообразни превъплъщения на електричеството… И за капак на всичко тези места съществуват едновременно и са не по-малко реални от това, която ние споделяме.

Идеята може да изглежда абсурдна или в най-добрия случай просто дъвка за ума и поле за изява на писателите фантасти. За някои учени обаче това не е дива хипотеза, а напълно реална възможност, с която може да се намери отговор на въпроси за раждането на Вселената, за тайната на нейните механизми или пък какво се е случило преди Големия взрив.

Господ играе на зарове…

През 1954 г. американският физик Хю Еверет смаял колегите си с една безумно радикална теория - нашата Вселена и нашата реалност не са единствени и уникални. Според изследователя това, в което живеем, е просто разклонение, вариант, възможност, една алтернатива сред безкрайни други вселени и реалности, втъкани една в друга. Нещо повече - всяка секунда от всяко наше решение, дори от самия акт на наблюдение се раждат плеяди от светове, в които се разиграват всички „ако”, всяка възможност, която не се е реализирала тук и сега.
Еверет базирал теорията си на квантовата физика, която се занимава с необяснимото поведение на най-малките частици, от които е изградена материята. Същата тази квантова физика, която накарала великия Алберт Айнщайн скептично да заяви, че Бог не играе на зарове.

През 1927 г. Вернер Хайзенберг, един от създателите на квантовата механика, формулира принципа на неопределеността, според който не е възможно в един и същ момент да бъдат измерени точно местоположението и скоростта на един електрон. Защото електроните, обикалящи около ядрото на атома, всъщност не обикаляли… Те сякаш били размити и разтеглени по цялата си траектория и според това дали са директно наблюдавани или не, демонстрирали поведение ту на частици, ту на вълни. В действителност не ставало дума толкова за движение, а

сякаш отделният електрон се намирал на няколко места едновременно.

Физикът Нилс Бор дал интересно обяснение за случващото се. Според него на квантово равнище частиците не съществуват в едно или друго състояние, а във всичките си възможни форми и състояния едновременно - тъй наречената суперпозиция. Също така самият акт на наблюдение върху тези частици прекъсвал това състояние и ги карал да „изберат” един вариант - дали да бъдат вълна или частица и къде да се намират.

Хю Еверет бил съгласен с идеята за суперпозицията, но не и с това, че наблюдението променяло квантовия обект. Наблюдението, смятал той, променяло самата Вселена и я разделяло на няколко варианта, които да удовлетворят всички възможности по отношение състоянието на обекта. Например, ако учен се опита да изследва обект в квантовата сфера, той

неволно ще създаде две паралелни вселени,

като в едната обектът ще бъде измерен като частица, а в другия -  като вълна. Още по-просто казано - едно хвърляне на масата на прозаично шестстенно зарче ражда поне шест вселени, за всяко едно от възможните числа, и както би добавил Тери Пратчет, поне още една, където хвърленото зарче изобщо не пада на масата, защото в този момент е решило да се подиграе с гравитацията.

Отделно от шегата с гравитацията, ако вярваме в теорията на Еверет, би трябвало да съществуват толкова вселени, че да удовлетворят всички възможни състояния, по всяко време, на всяка своя частица…Смразяващо.

На практика това означава, че редом със света, в който вие четете тези пасажи, се намират милиарди и милиарди други, в които ваши копия разлистват страниците, или където никой не е чувал за хартията, или където никога не е имало хора, или Земя, или пък Големия взрив…А щом самият акт на наблюдение променя света, то едва ли не всяка човешка мисъл и действие всяка секунда раждат нови и нови разклонения в безкрайното дърво на мултивселената.

Безкрайност + 1...

В материал за списание “Сайънтифик Американ» физикът Макс Тегмарк, професор в Масачузетския технологичен институт, дава един сравнително лесен за възприемане вариант - паралелни вселени съществуват, и то не в някаква квантова фиеста, а тук, в „родното” пространство. На теория дори бихме могли да ги достигнем, без да ни е необходима някаква машина, която отваря пространствено-времеви портали, а с кораб със свръхсветлинен двигател.

Тезата на Тегмарк се базира на това, че поне за момента повечето научни наблюдения над видимата Вселена сочат, че тя е безкрайна и пълна с материя. Пределът на това, което виждаме, всъщност е сферата с радиус от 4х1026 метра, или иначе казано, виждаме в Космоса дотам, докъдето може вездесъщото око на телескопа “Хъбъл”.

Поне в тази сфера Вселената е равномерно „заселена” от облаци галактики и звездни купове. Ако отвъд този хоризонт нещата са аналогични, в един момент чисто математически

начинът, по който е подредена материята, би трябвало да започне да се повтаря.

Може просто да разглеждаме „нашата” сфера като кутия, в която има място за около 10118 субатомни частици. Всеки протон може да бъде или да не бъде там, т.е. възможните подредби са 2 на 10118 .  Ако закръглим цифрите, една такава Хъбълова кутия се простира на 10 на десета на 118. степен метра, твърди Тегмарк.  Оттам нататък започва повторението и някъде там трябва да се намира следващата уютна Хъбълова сфера, където в паралелна вселена, идентична с нашата, ваше копие в момента скептично чете тези редове. Този вариант условно може да се нарече мултивселена тип 1.

Какво става обаче, ако безкрайността не е точно безкрайност и това огромно пространство от звезди и паралелни вселени всъщност в един момент

се затваря като сапунено мехурче и се рее в необятната празнота...

редом до други такива мехурчета, всяко от което е мултивселена тип 1?

Тази идея се базира на теорията за тъй нареченото хаотичнo разширяване (chaotic inflation) на пространството след Големия взрив. Хипотезата е, че след взрива пространството е започнало да се разширява неимоверно бързо и (естествено) във всички посоки, но в някои региони от него този процес се е забавил и там са се оформили своего рода „джобове” или „мехури”, пълни с материя, разделени, разбира се, от бездни празнота.  Един такъв регион би могъл да е нашата мултивселена тип 1. Според Тегмарк е възможно редом с нас да се намират други такива мултивселени, в които физичните закони и измеренията, такива, каквито ги познаваме, са поели в посока, твърде различна от тази, с която сме свикнали като „нормална”.

Например някои теоретици смятат, че в „родния” Космос някога

са съществували на равни начала не 3, а цели 9 пространствени измерения!

Още на ранен етап от еволюцията на Вселената обаче трите измерения, които приемаме като даденост, са взели връх, докато останалите шест са били „стеснени” до толкова микроскопични размери, че в момента не е възможно да бъдат „наблюдавани” в класическия смисъл на думата.

Възможността отвъд безкрая да има други вселени, където нещата са се развили другояче, ражда интересни алтернативи. Като вселени с повече от 3 „големи” пространствени измерения, където атомите са толкова нестабилни, че думата „материя” просто е неприложима… Или пък нещо още по-радикално - места, където съществува повече от едно „времево” измерение. Дори още по-малки разлики биха могли да направят другите мултивселени коренно различни от нашата. Тегмарк дава един прост пример за това какво би се случило, ако условията, установени на случаен принцип след Големия взрив, бяха други. Ако електромагнитната сила, една от четирите основни във Вселената, беше само с 4 процента по-слаба, елемент като водорода нямаше да съществува, респективно нямаше да има и звезди. Ако пък протоните бяха с 0,2 процента по-тежки, те биха могли да се превърнат в неутрони и да дестабилизират атомите. Това идва да покаже колко странни и чужди биха могли да бъдат другите мултивселени около нас.

Музика в безкрая...

Според физици като Бърт Овърт Вселената - такава, каквато я познаваме, представлява своеобразна мембрана, подобна на водна повърхност или лист хартия. Тази идея води началото си от 70-те години на 20. век и е известна като Струнната теория (String theory).

Според това новаторско виждане всичко в нашата Вселена е изградено от изключително малки обекти, наподобяващи струни. Когато една струна вибрира в дадена честота, тя, образно казано, създава елементарни частици - кварки, електрони, протони. Със своята „мелодия” струните създават и фундаменталните сили, които държат Вселената цяла - магнетизма, слабата ядрена сила, която кара ядрата на някои елементи да се разпадат и чрез която се синтезират нови елементи в сърцето на звездите, силната ядрена сила, която крепи ядрото на атома, и накрая гравитацията. За да е възможен този модел, са необходими 10 измерения, в които да вибрират струните.До 1995 г. съществуват 5 варианта на Струнната теория, докато физикът Едуард Уитън не предлага нова, тъй наречена М-теория (M-theory), която елегантно ги обединява в едно, прибавяйки допълнително 11. измерение. Резултатът - космическите струни се преплитат  в огромни суперструктури, наречени мембрани. Така този „божествен концерт” превръща Вселената, в която живеем, в нещо като постоянно променящ се обект - мембрана, която се рее и се изменя подобно на водна повърхност. 4-измерната ни реалност е също една такава плоскост, паралелна с други такива, движещи се в различни измерения.

Овърт и колегите му смятат, че тя е била създадена, когато паралелна мембрана, движеща се в горните измерения, се е блъснала в нея още преди да има материя. Този гигантски протокатаклизъм е генерирал енергия и е създал фотоните, кварките и останалите елементарни частици, а впоследствие звездите и нас.

И все пак дали в 11-ото пространство плуват други вселени-мембрани и дали на някои от тях има живот?

Футуристът и физик  Мичио Каку смята, че това е възможно и че съществуват други мембрани, подобни на нашата, както и такива, в които царят физични закони, неподдаващи се на математиката, с която разполагаме.

Перспективата за пътуване към подобни светове изглежда вълнуваща, но за да се създаде„проход” в реалността дори теоретично, ще са необходими гигантски количества енергия. Нищо по-малко от взрив на свръхнова например, освен ако не приемем вероятността да съществуват „слаби” точки - тунели между тези вселени.

Интересно е да се отбележи, че според М-теорията гравитацията би могла да е такъв пътешественик. Според физици като Лиза Рандъл гравитацията изглежда слаба в сравнение с другите фундаментални сили поради факта, че тя тече като река между различните измерения и така губи част от енергията си.