На 16 март в 17.30 часа в Театър „София“ ще бъде премиерата на книгата с интервюта на журналиста от Радио „Алма матер“ Йордан Георгиев

Седмичното му предаване, единственото едночасово предаване за театър в националния ефир, се казва „Без маски“. Това е заглавието и на книгата. В нея са включени интервюта на Йордан Георгиев с режисьори, драматурзи и артисти, правени от 2008 до 2013 година.

Ето техните имена: Александър Морфов, Асен Шопов, Валентин Ганев, Валентин Танев, Валери Петров, Васил Михайлов, Велко Кънев, Галин Стоев, Деян Донков, Иван Добчев, Кирил Дончев, Крикор Азарян, Леонид Йовчев, Мариус Куркински, Маргарита Младенова, Мая Новоселска, Наум Шопов, Пламен Марков, Стефан Москов, Стефан Цанев, Юлия Огнянова и Явор Гърдев.

Върху задната корица на книгата може да се прочете следната информация за Йордан Георгиев:

Журналистът Йордан Георгиев е роден във Варна през 1980 година. Гимназиалното си образование получава в училището за деца с нарушено зрение „Проф. Д-р Иван Шишманов“ в квартал Аспарухово. В Софийския университет „Св. Климент Охридски“ завършва право, журналистика, а по-късно и магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“. От 2008 година Йордан Георгиев е автор и водещ на седмичното предаване за театър „Без маски“ в Радио „Алма матер“. Около двеста драматурзи, режисьори и артисти са гостували в неговото студио, затова в театралната общност той е познато лице. За мен беше изненада да науча, че Йордан Георгиев пише стихове. Подари ми ги майка му. Избрах „Истинското зрение“ заради човеколюбивото усилие на един сляп да вдъхне надежда на своите братя и сестри по съдба.

Ако повярваш искрено в доброто
и сам воюваш с всеки свой порок,
дори и сляп да си, не е беда, защото
е казано, че тъй ще видиш Бог.

Ако сбереш мечтите си във ято
и в полет с тях се вдигнеш над света,
дори и сляп да си, не е беда, когато
край теб трепти на славей песента.

Ако дадеш на свой приятел клетва
и после съвестно я устоиш,
ще видиш как в душата ти просветва
и всяка грешка можеш да простиш.

Дори и сляп да си, бъди потребен
на брат, живот и на света,
защото истинското зрение е в тебе,
всеразпознаващо чрез обичта.

С тези стихове Йордан Георгиев се обръща не само към слепите, но и към нас, гледащите, но не виждащи.

Боян Папазов

* * *

Думи за нашия приятел

С Йордан Георгиев се познаваме от юношеските ни години, тъй като бяхме заедно в училището за незрящи проф. Д-р „Иван Шишманов” в град Варна. Данчо има невероятни качества: феноменална памет, логическо мислене, доброта, отзивчивост, искреност, духовна чистота, сериозност, отговорност и любов към всичко и всички неща в живота. Той е незаменим приятел, когото човек не трябва да губи. Дори към непознати е изключително любезен, възпитан, с реално и точно отношение в дадена ситуация. Не минаваше ден, без той да слуша книга. Знам, че се моли на Бог за спасение на всички хора по тази Земя. Завършил е и трите си образования - право, журналистика и магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ с пълно отличие. Имаше особена слабост към журналистиката и настоящата книга е доказателство. Аз съм била и ще бъда редовен слушател на неговото предаване „Без маски“. Справя се блестящо. Аз съм една щастливка, че познавам такава личност.

Дияна Кръстева, 27 години, град Варна

Данчо идваше на дипломните ни спектакли в НАТФИЗ и винаги оставаше, за да ни поздрави и да сподели впечатленията си. Всъщност, преди да се запозная с него, аз се „познавах“ с предаването му „Без маски“. Данчо е най-добрият в това, което прави. То е очевидно и безспорно, и не е нужно аз да го изтъквам. Искам да говоря за него като за приятел, въпреки че знам, че като прочете написаното ще се изчерви и притесни. Данчо винаги е зареден с положителна енергия. В негово присъствие тази му енергия се прехвърли и върху мен. Не знам как става – талант! Той е изпълнен с любов не само към театъра, а към света въобще. Заради добротата му, вниманието към всеки, преданото му приятелство и силна воля, спокойно мога да го нарека рицар. Отива му. Благодаря му, че го има и го познавам.

Елена Телбис
Актриса в Народен театър „Иван Вазов”

С Данчо Георгиев бяхме студенти по право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Поразяваше с какъв интерес и лекота овладяваше различните правни дисциплини. Доказателство е фактът, че той беше един от малкото колеги, който завърши образованието си с пълно отличие. А в същото време дейно участваше и подпомагаше различни обществени инициативи, касаещи незрящите хора в България, като например организирането на състезания по гоулбол (goal-bal). Още като студент се интересуваше от театър и радиожурналистика. Преди всичко и на първо място обаче той е добър приятел, на чиято помощ може да се разчита. В днешно време хора като него са рядкост.

Благомир Минов, адвокат, град София

Когато се запознах с Данчо, веднага усетих, че е истински човек, от онези хора, които не се срещат всеки ден. Удивлявах се как всяка негова постъпка в работата и в личния живот е израз на обич и добрина. Познавам го от 10 години и той безброй пъти ме е окуражавал да следвам и най-смелите си мечти. Данчо е човек, на когото се възхищавам, като приятел му имам безрезервно доверие. Хората като него са малко. На нас ни тежи да признаем техните качества, защото ще ни се наложи да се съизмерим с тях и да се засрамим. Вярвам, че човек се познава не толкова по отговорите, които има, колкото по въпросите, които задава. Те разкриват ценности и същност. Въпросите в тези интервюта са на мъдър човек.

Диляна Калоянова, 29 години, юрист

Тази книга е същинско чудо. Тя е дело на моя сляп приятел. Той ще ви бъде гид в пътуване: омагьосващо и изискано; емоционално и задълбочено; интригуващо и оставящо трайна следа в душата ви. Вие няма да откриете пошли въпроси и папарашки клюки за звездите в българския театър. Няма да намерите и злобни коментари за театрални спектакли или мнения, надъхани с излишна патетика и фалш. Журналистът Йордан Георгиев не разчита на широко използвани похвати, а на своя безпогрешен усет към изкуството на Мелпомена. С огромен хъс и находчивост, присъщи за млад журналист, той се подготвя денонощно, (в буквалния смисъл на думата!), за тези интервюта. Дано талантът на Йордан Георгиев зарази и други журналисти в областта на културата да следват високите професионални стандарти. Като тази книга, която ни представя театърът такъв, какъвто е. Чудесата стават „без маски”!

Георги Митов-Геми
Водещ „Сутрешно кафе”
Радио „Алма Матер-Класик ФМ”

Българското ежедневие е непреодолима среда. Животът около нас често ни прави гневни, а тази книга е друго пространство, друг живот извън днешния „лайфстайл“, пространство на духа и ерудицията. Авторът и неговите „гости” са в атмосферата на взаимна почит и любов към театъра. Слушал съм не малко от тези интервюта и продължавам да се учудвам как с един естествен порив, без суета, Йордан Георгиев е успял да събере под един „покрив” мъдростта и младостта на Мелпомена и да провокира във всеки един от изтъкнатите му гости да бъде искрен и откровен. Да се говори „Без маски”!

Борислав Зонгов

Спомням си как за първи път бях с Данчо на театър. Постановката беше „В полите на Витоша”. След представлението в компанията обсъждахме режисьорски решения и актьорската работа. После преминахме към злободневни въпроси. Данчо остана безмълвен и отговаряше уклончиво на закачките ни. Тогава осъзнах, че театърът за него не е просто разпускане след лекции или повод за среща с приятели. За него театърът е свят, изпълнен с чудеса, пространство за ценности, въпреки разрушителните сили, вилнеещи извън стените му. Голямата мечта на Данчо беше да стане част от този свят. Той успя да го постигне и влезе в тази светая светих през парадния вход. Дали животът му можеше да се развие по друг начин? Със сигурност – да! Той завърши с пълно отличие право и донкихотовското му чувство за справедливост и изключителната му памет безспорно му гарантираха блестяща юридическа кариера. Радвам се, че това не се случи. Как Данчо работи? В течение на една седмица, какъвто е форматът на предаването, той винаги извършва детайлни проучвания, пресява цялата информация, след което през неповторимата си гледна точка, изненадва и предразполага всеки седнал пред микрофона. Данчо е от типа журналисти, срещащи се все по-рядко, които чрез общуването успяват да променят събеседника си. Скромността и нежеланието да се изтъква е важен детайл от личността му. Абсолютно съм сигурен, че без намесата на Боян Папазов Йордан Георгиев още дълго щеше да си остане бисер в мида, незабелязан в морето от профани и халтураджии. А тази книга няма да го промени. Той ще си остане същият услужлив, отдаден на работата, влюбен в театъра, дълбоко вярващ, чужд на всяка пошлост, непоклатим в надеждата си, че у хората доброто е винаги преобладаващо. Нека сред нашите театрални критици има и такъв човек.

Александър Велков
Журналист

С Данчо винаги ни свързват най-силно думите, първо пред микрофона в любимото ни радио „Алма матер“, после по ръбестите софийски улици, а напоследък и по трибуните на стадиона. Той самият е безценна история. Винаги настоявам да ми разказва за работата си и хората около него. Заради необходимостта от чисти впечатления за добрите неща. Данчо така ги усеща.

Десислава Микова, журналист

С Данчо се уговаряме да го посрещна на спирката на 280 при Софийския университет. Отиваме в Народния за „Ревизор“ на Мариус. Живея наблизо и излизам, без да преценя снега по тротоарите. Успявам да се свържа с Данчо да слезе на следващата спирка, по-близо до нас. Пристигам гузна, знаейки, че незрящият ми приятел седи на едно място, а липсата на движение води до зверски студ. Той е със счупена ръка. Пръхтяща и антитеатрално настроена, спирам такси. След дежурните кандарми успяваме да убедим шофьора да ни закара до театъра. Стигаме навреме и се настаняваме с облекчение на първия ред. Постепенно се стопявам в играта. Мариус, както винаги, е някъде отвъд сцената, разпръснат сякаш из въздуха в театъра. След изживяването „Мариус“ двамата с Данчо имаме много какво да си кажем. Неделя е, малко преди единадесет, напускаме душехранилката си. Навън е сляпа белота. За четири часа София е побеляла. Снегът вали право в очите ми, невъзможно е да различа дори уличните лампи. Обяснявам на Данчо какъв чуден сняг вали. Запътваме се стремглаво към спирката на Софийския, за да хванем последния автобус. Хлъзгам се, Данчо също, а счупената му ръка не става за балансиране. След буксуване и смешни залитания сме на „Раковски”. Отказваме се от автобуса и чакаме такси. Снегът вече не е дружелюбен, щипе, хапе, прониква в чорапите. Усещам, че и на Данчо не му е толкова бяло на душата, нито на счупената ръка. Заставаме по средата на булеварда. Аз го играя гъвкав снежен човек, а Данчо, с черните си очила, влиза в ролята на достолепен рицар. Липсва му само копието. Не ни изпращат подкрепление таксиметровите компании. Минава половин час, навън е поне минус единадесет. „Ревизор”-ът отдавна е при Гогол, останал е само руския студ. Сами сме на улицата, студът е залепил устите ни, пазим си въздуха и дори не говорим. Поглеждам Данчо. Целият бялопризрачен и малко изплашен. Става ми ужасно безпомощно. След близо час, успяваме да хванем такси и да се приберем. Измръзнали и нищожно малки. А седмица по-късно ще се подхлъзна и ще си ударя лявата ръка. На същата спирка. А с Данчо трябваше да сме на театър.

Кристина Делишменова

За Данчо театърът, киното, литературата, музиката, са като четирите аминокиселини в спиралата на ДНК – те изграждат личността му и направляват житейския му път. Изкуството е негова съдба, за която е способен дори на жертвоготовност. Моят приятел и колега Йордан Георгиев е неотделим от театрала Йордан Георгиев, от меломана Йордан Георгиев, от „четящия човек“ (Homo Legens) Йордан Георгиев. Едновременно с това той е спортен запалянко, който следи най-различни събития и състезания, вълнува се от политиката, реагира остро на всяка несправедливост. Дълбоко вярващ, Данчо винаги търси доброто в хората, но нерядко преживява огорчения. Рано или късно, той разкрива неискреността и лицемерието, но му е трудно да забрави болката. За сметка на това, за приятелите си е готов на всичко! Същото ще потвърдят и стотици ярки фигури, обречени на музата Мелпомена. Започнал радиопредаването „Без маски“ през септември 2008 г., практически от нулата, само с огромната си любов към театъра, постепенно Данчо си изгради безброй познанства, силни приятелства и авторитет. Иска ми се вече самият той да стане пример и пътеводна звезда за множество млади и немлади хора и така да даде своя принос за духовното извисяване на нашия народ!

Пламен Младенов

Запознанството ми с Данчо е знаменателно събитие в моя живот. Спомням си кой спектакъл бях гледала същата вечер, но не помня коя книга четях в автобуса, когато чух неговия глас да коментира въпросния спектакъл и театъра изобщо. Неволно се заслушах, докато не издържах, обърнах се и се намесих в разговора. Понякога си мисля - колко рядко хората си позволяват това, но по-лошото е, че нямат желание. Аз също не съм изключение. После продължихме разговора в едно кафене до късна нощ. Моментално се сприятелихме. Въпреки че бях вече около половин година в София, нямаше с кого да си говоря за театър. Данчо беше човекът, който ме подкрепи най-много в решението ми да се преместя в НАТФИЗ. И не спря да ме подкрепя, и да ми помага. Негова е заслугата за още редица събития в живота ми. Данчо откри в мен качества, които аз не вярвах, че притежавам. Но това не е най-важното. Няма да говоря за душата и добрината му, защото всеки ги забелязва. С тях Данчо наистина има силата да променя хората. Но винаги ме е удивлявала готовността му да те изслуша, да даде съвет, да ти вдъхне вяра. Какво ли не съм споделяла с него и знам, че винаги ще мога да го правя. И ще получа разбиране, и той винаги ще е насреща. Опитвам се да бъда като Данчо, но е имало случаи, когато, обладана от лошо настроение, като че забравям получените от него уроци. А Данчо никога не ги забравя: винаги е толкова спокоен, самообладанието и сдържаността му са непоклатими. И в същото време емоционалният поток, извиращ от него, те залива с топлина и чистота. Четем за хора като Данчо в книгите, откриваме ги в някои филми или просто ги помним от невинните си мечти. Истината е, че не ги срещаме всеки ден, а само няколко пъти в живота си. Има ли нещо по-ценно от това? Kак да избегна клишетата? Жалко е, че думи като „благодарност” и “обич” са изтъркани. Но Данчо оборва и това проклятие върху човечеството. Знам със сигурност, че цял живот ще ми е приятел и се надявам да стане приятел на още много хора. Иска ми се тези хора да го правят, ако не повече, то поне толкова щастлив, колкото те се чувстват с него. A всичко друго е човечност, за която думите са безсилни.

Вилия Моновска, абсолвент по Театрознание в НАТФИЗ, журналист в радио “Алма матер”.