Трудния път на жените до космоса

В ранните години на космическата надпревара (1957-1962) двама американци опитват да докажат разумна, но както се оказва, неприемлива за времето и мястото си теория

Двамата учени смятат, че жените са по-подходящи за космически полети от мъжете. Идеята им е смела и може да доведе до радикална промяна в разбиранията за човека в Космоса. През 1960 г. обаче трудно се възприема, че представителките на нежния пол могат да бъдат не само добри домакини, но и космонавти. Особено като се има предвид, че военната служба тогава е забранена за американките, че 75% от тях нямат кариера и че за да изтегли банков кредит или да купи „голяма стока за бита” от рода на хладилник, всяка госпожа в САЩ се нуждае от писменото съгласие на съпруга си, пише сп. „Обекти”.    

Мотивирани от убеждението, че женското тяло и психика са издръжливи и дори имат предимства, Уилям Ловлейс-член на американската клиника „Мейо” и Доналд Фликингър-член на Специалния съвет по ествествени науки на НАСА,  кроят планове да тестват жени за космическите мисии. Преди още да са започнали обаче, американското правителство показва своето несъгласие. От военновъздушните сили обявяват, че няма да подкрепят програмата за селекция и обучение на жени космонавти. В отговор през 1959 г. Ловлейс стартира частна кампания за набиране на средства. 
След като необходимата сума е събрана, е извършена предварителна селекция на кандидатките за космонавти. Подборът по документи отсява 19 жени. Повечето от тях са завършили висши училища за летци в САЩ. След като се записват доброволно в програмата, те са подложени на тестовете на NASA, използвани за изпитване и оценяване на мъжете космонавти. Сравнението на резултатите от тестовете е в полза на жените. 68% от селектираните по документи американки показват, че „преминават без медицински забележки”, докато при изследваните преди това мъже процентът е 56. Зад 68-те процента на жените се крие екип от 13 издръжливи и амбициозни участнички, който впоследствие ще стане популярен като „Мъркюри 13” .

Една от избраните е Джери Коб.  Тя е първата жена, която се записва като доброволец в програмата за тестване на жени. Полага изпитите преди всички останали и отбелязва невероятен резултат. Избрала да се занимава със самолети още на 12-годишна възраст, по време на участието си в програмата тя вече притежава няколко световни рекорда за скорост, височина и дължина на полета. Има регистрирани повече от 10 хил. часа летателно време. За сравнение - най-дългото летателно време в „Мъркюри 7” е това на Джон Глен, който може да се похвали с 5100 часа във въздуха. Джери преминава през стандартния пакет от тестове за интелигентност и изследвания на личността. Интервюират я психиатри. Електроенцефалограмата й показва, че не страда от мигрена, епилепсия, инсулти, възпалителни и съдови заболявания на мозъка и др. Капацитетът на белите й дробове е съпоставим с този на мъжете пилоти. През последния ден на предварителните тестове тялото й е потопено в звукоизолиран резервоар, пълен с вода с температура 34,2 градуса по Целзий (температурата на кожата), с цел да бъде предизвиканo пълно лишаване от сетивни възприятия. Съдейки по заключенията от предишните експерименти с няколкостотин души, учените до този момент смятат, че 6 часа е абсолютната граница на поносимост за индивида, потопен в цистерната, преди да започне да получава халюцинации. Джери Коб прекарва там повече от 9 часа, преди научният екип да прекрати експеримента.

Твърди се, че американката показва толкова добри резултати, колкото са тези на само 2% от всички тествани кандидати за космонавти дотогава. 

Всичко върви добре до момента, когато правителството на САЩ окончателно се противопоставя. 
Джери Коб, която показва забележителни резултати, поема формалното лидерство на жените, които искат и вярват, че могат да бъдат космонавти. Тя предприема поредица упорити опити за лобиране. Пише на тогавашния президент на САЩ Джон Кенеди и се среща с вицепрезидента Линдън Джонсън, но Джонсън отказва да подкрепи програмата. От НАСА излизат със становището, че всички кандидат-космонавти трябва да са завършили програми за управление на военни самолети, а жена не може да отговори на този критерий, защото до този момент тренировъчните училища на Военновъздушните сили в САЩ приемат и обучават само мъже (всички летателни програми, в които участват жени, са за цивилни пилоти).
Неуспехът огорчава Джери Коб, но не я отказва и тя продължава опитите си да лобира до 1965 г. Но не постига успех дори и след като през 1963 г. първата жена - рускинята Валентина Терешкова, полита в Космоса. Чак през 1983 г. ще я последва и първата американка - Сали Райд, на борда на совалката “Чаланджър”. Ще минат повече от 30 години от първите борбени стъпки до 1995, когато Джери Коб и още 10 от американките в екипа, познат като „Мъркюри 13”, ще се съберат, за да наблюдават излитането на “Дискавъри” с Айлийн Колинс – първата жена, пилот на совалка.