Не бива с лека ръка да приписваме всички грехове на целунатите от Доган, ако искаме да спрем политическата вакханалия

Не знам дали ДПС е проклятие за България, но за БСП - със сигурност. Равносметката е красноречива. Два мандата - два нокдауна за левицата с последващо четиригодишно лечение в опозиция. Кръчмарска мъдрост е, че "който се доближи до ДПС - гори". Питайте Костов, питайте царя, питайте БСП. Всички изпатиха. Нещо ми подсказва, че и ГЕРБ няма да избегне тази участ. Най-малкото поради изчерпване на полето за маневри. Любовното кафе с ДПС не е нищо повече от покана за екзекуция.

Ако превъртим на бързи обороти прегръдките на ДПС през последните 15 години, ще видим, че събитията се повтарят с аксиоматична безусловност. Каквито и потопи да сполитат българската политика, щетите плащат само коалиционните партньори, а движението излиза сухо. През 1991 г. ДПС подкрепи кабинета на СДС с премиер Филип Димитров и само след година го събори при вот на доверие. Крилатата седесарска фраза "спечелихме с малко, но завинаги" доби силно комичен оттенък, срещу автора му се обърна и "синият седесарски шут". Сините затънаха в крамоли и люспи, а ДПС победоносно претвори съглашателството си с БСП в нов кабинет, формално наричан "Беров", а всъщност направляван от "Мултигруп" - период, в който мафията укрепна и завзе ключови позиции в икономиката. Положено бе началото на уродливото кръвосмешение между политика и бизнес, еволюирало през годините.

Стигаме до 2001 г., когато ДПС подпира кабинета на Симеон Сакскобургготски и разработва схемите за източване на Държавния резерв, както и корупционните ниши в повереното й министерство на земеделието и в Комисията по бедствията и авариите. Скандалите сриват наполовина доверието в НДСВ, докато партията на Ахмед Доган печели рекорден брой мандати на изборите през 2005 г. - 34, и дори поема отговорността за съставяне на правителството на тройната коалиция, оглавявано от Сергей Станишев. Разпределението на постовете и властта между БСП, НДСВ и ДПС става по схемата 8:5:3. Същото е съотношението и при поемането на вината в края на управлението. БСП е заклеймена като партия на заменките и бордоваците, царистите крушират окончателно, а ДПС увеличава присъствието си в парламента с още трима избраници на изборите през 2009 г. Победителят ГЕРБ сключва тайна сделка с Доган зад гърба на избирателите и замита следите на депесарските престъпления по време на тройната коалиция срещу гарантиран медиен комфорт. За да стигнем до днешната, вече до болка позната ни ситуация, в която БСП отново е мишена на всички критики - като се започне от назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС, та до банковата криза, докато действителните виновници от ДПС доволно потриват ръце отстрани и вече се сговарят със следващия победител. 

Скандалът с парите на Христо Бисеров изглежда забравен, фактът, че Пеевски е депутат от ДПС - също, споменът за близостта на партията с фалиралата КТБ изтлява и в предния план отново изскача вечният лайтмотив "за всичко са виновни комунистите". Да, и този път БСП ще плати масрафа за общата трапеза. Съвсем заслужено, разбира се, след като е сглупила да потрети грешката. Но е добре да сложим ударенията по местата им, за да спрем да си гоним опашката. Правителството "Орешарски" бе повече на ДПС, отколкото на БСП. Самите социалистите го признаха, макар и завоалирано, с изрази като "оказахме се неумели и нерешителни в упражняването на властта". Нещо повече - тъкмо Движението за права и свободи произнесе смъртната присъда на кабинета, както го направи преди 22 години със СДС. Довереникът на Доган Делян Пеевски е в основата и на предизвиканата криза с КТБ, за която ще платим всички, в това число и избирателите на ДПС. В морален план ДПС и свързаните с него медии носят вина и за безкритичното им отношение спрямо управлението на ГЕРБ. Феноменът "Пеевски", олицетворяващ симбиозата между власт, пари и медии, разцъфна под ласкавите грижи на партията на Доган, така че и нейна е вината за произтеклите от това трусове в държавата. 

Не е редно с лека ръка да приписваме всички грехове на целунатите от ДПС, ако искаме да спрем политическата вакханалия. Подобни безобразия не могат да се обясняват с изборните резултати и "волята на суверена". Гарантираният турски вот не е индулгенция за корупция. Преяждането с власт рано или късно уврежда сериозно политическото здраве. Трупа се вреден холестерол. Спохождат те кошмари от лошо храносмилане. Мъчи те параноя. Телохранителят ти става вечен спътник. И най-важното - уврежда се непоправимо общественият организъм, избиват агресивни емоции, инстинкти за национално самосъхранение, прехвърчат междуетнически искри, омразата отравя любовта, но пълни урните. Нима апетитът оправдава тази цена? Или може би си имаме работа с политически садисти?