Тресящата се от етнополитически катаклизми вардарска република отново предпочете да използва историческото събитие, за да укрепва „идентитетот“ вместо добросъседството

На празника Св. Илия - 20 юли (по нов стил) народната традиция повелява да се прави общоселски събор с курбан. Идеята е да се умилостиви светията, за да не прати градушки и наводнения на хората, ако им се разгневи. На същия ден българите отбелязваме също Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. - едно от най-тачените исторически събития и в съседна Македония. Нормално би било да си направим заедно събора и да си почетем героите, като така принесем старите си вражди в залог за бъдещия мир и разбирателство. Вместо това за пореден път всеки остана в собственото си кьоше, кланяйки се на своя си олтар, като от време на време хвърля по някой, изпълнен с подозрение и ненавист, поглед към съседа.
Но да си кажем правичката - този път не ние сме виновните 

Официална София направи каквото можа - неведнъж в пряк текст даде да се разбере, че желае съвместното честване. Но на протегнатата ръка откъм Скопие отвърнаха с неопределено кимване и леко крива усмивка.
А имаше надежди, че нещата ще се развият другояче. През май президентите на двете държави Росен Плевнелиев и Георге Иванов подхванаха една рядко виждана в двустранните връзки и заредена с ударни дози добросъседство епистоларна кореспонденция. Обещаха си всичко - отношения по европейски, договор за добросъседство, активно икономическо сътрудничество, строеж на трансгранична инфраструктура. И между другото: "Очаквана от нас позитивна стъпка за създаване на атмосфера на доверие и сътрудничество би имало и съвместното честване на Илинденско-Преображенското въстание съответно в Република България и Република Македония, което да започне още от тази година", писа Плевнелиев. Откъм Скопие не дойде твърдо "да" или "не", но все пак ветровете изглеждаха благоприятни. Още повече че в края на същия месец председателите на академиите на науките на двете страни се събраха и се зарекоха, че такова честване ще има.
Само че президенти и академици, били те искрени или не, нямаха последната дума, а политиците на власт. В началото на юни първият дипломат на Скопие Никола Попоски обяви пред българска медия, че преди да се стигне до съвместни чествания, трябва да има "изграждане на доверие".

"Имали сме ситуации, при които на съвместните чествания се е гледало като на възможност за злоупотреба. Тоест чрез налагане на празненства да се постави под съмнение уникалността на македонската нация, съществуването на днешна Македония и т.н.", обясни Попоски. От тази постановка излезе, че едва ли не цялата идея е провокативен опит да се подрони македонската идентичност. И това е официалната позиция на македонската държава, изразена от човека, който пряко отговаря за външната й политика. В същия тон бяха и изявленията по въпроса от страна на традиционно антибългарски настроената македонска диаспора по света и на политически ангажираните скопски интелектуалци и общественици. И оттогава насам по въпроса настана пълно мълчание, което ангажираните в собствените си котерийни борби български политици и официални лица предпочетоха да не нарушават.

По-лошото е, че обществено-политическата ситуация в югозападната ни съседка също работи в полза на утвърждаването на това безумно статукво. В края на май градусът на междуетническото напрежение там отново се покачи след няколкодневни размирици в Скопие заради убийството на 18-годишен македонски абитуриент, за което беше арестуван албанец. В началото на юли дойде редът на албанците да излязат по улиците на македонските градове след като шест човека от малцинството получиха доживотни присъди по делото "Монструм" за разстрела на петима македонски рибари на Смилковското езеро край Скопие на Велики четвъртък 2012 г. Съдебният процес придоби етнорелигиозен оттенък, след като прокурорът по делото обяви, че зверството е извършено символично на християнския празник, за да се покаже какво ще е бъдещето на македонската нация. Организираните тогава от враждуващите етноси протести и контрапротести под лозунгите "Скопие - сърцето на Албания" и "Македония на македонците" за сетен път показаха, че разделението в държавата е стигнало точка на необратимост. При това положение за управляващите от ВМРО-ДПМНЕ става жизненоважно да използват всеки удобен случай да утвърдят македонската идентичност. А каква по-добра възможност за това от Илинденско-Преображенското въстание - героична битка срещу етнически и религиозен враг. И какъв по-голям риск има да развалят тази възможност от това да го честват съвместно с държава, която непряко ги обвинява, че са откраднали събитието.

Така че да забравим съвместните чествания. Докато в Скопие вярват, че историята, която са отнели от нас, им е необходима, за да крепят устоите на държавата и властта на управляващия елит, за тях няма абсолютно никакъв смисъл да я делят с нас. И засега всичко сочи, че промяна в обратната посока няма да има.