Това е лицемерие и заблуда, пробутвана от политиците - така се надяват да увеличат приходите от осигуровки и данъци, а всъщност убиват работни места

Удивително е колко инатливи може да бъдат политиците и с какво упорство пробутват рецепти за хапчета, които доказано не лекуват.

След като кабинетът "Борисов" извади подоходната политика от приоритетите на властта, предполагаемо лявото правителство на десния финансист Пламен Орешарски върна проблема с базовото възнаграждение във фокуса на общественото говорене. През 2013 г., още в началото на кампанията си за парламентарните избори, БСП развя лозунга "за връщане на достойния живот на хората". Това трябваше да се случи с разкриването на нови 250 000 работни места и с увеличаване на минималната работна заплата (МРЗ) до 450 лева. От началото на 2014 г. бе въведено икономически необосновано повишение на минималното възнаграждение до 340 лева. Освен това хората с най-ниски доходи бяха подпомогнати и чрез своеобразен необлагаем минимум, като държавата ще им върне обратно платените данъци в началото на следващата година.

С идването на власт на служебния кабинет темата отново се оказа на дневен ред. Служебният вицепремиер и министър на социалната политика Йордан Христосков преди дни изрази мнение, че минималната работна заплата спокойно може да бъде увеличена до 400 лева. Според него това няма да навреди на бизнеса и работодателите не са прави, като твърдят, че повишаването на минималното заплащане налива масло в огъня на безработицата.

Този път предложенията са за прилагане на формула за определяне на минималното заплащане,

 базирана на няколко основни икономически индикатора, а не "по желание" - на някой министър или синдикат. Индексирането може да бъде обвързано с ръста на брутния вътрешен продукт, производителността на труда, инфлацията или средната заплата.

Да кажем, че подобна стъпка би имала положителен ефект в години на икономически подем, тъй като формулата би действала автоматично в съответствие с икономическата конюнктура и би отнела на политиците възможността да си приписват като свой дивидент вдигането на доходите. В трудни времена пък ще върже ръцете на същите тези политици, които биха решили да водят лекомислена "щедра" социална политика. А в години на криза - при рецесия или стагнация, придружена от дефлация, на каквато ситуация станахме свидетели на два пъти през последните 4-5 години, "формулата" на служебния министър на труда би довела до спад в минималното възнаграждение. Очевидно подобно автоматично управление на доходната политика, касаещо най-уязвимите социални групи от обществото, се оказва нож с две остриета и поставя под съмнение ефективността на МРЗ като инструмент за изглаждане на социалното неравенство.

Тук левите икономисти ще кажат, че държавата трябва всячески да се опитва да повишава минималното възнаграждение, за да гарантира нормално съществуване за всички, което суровият капитализъм никога не би осигурил. А десните им опоненти ще напомнят, че

 работодателят най-добре може да прецени какво заслужава служителят му и всичко друго е грубо вмешателство в свободния бизнес.

Но нека оставим настрана добре известните ни позиции на двете страни - чуваме ги непрестанно от политици, профсъюзни дейци, браншови организатори и всякакви политикани. Най-добре е да видим какво казват науката и многобройните проучвания по темата.

Има премного и солидни доказателства за негативното влияние на МРЗ върху ръста на заетостта, като изследванията показват, че особено засегнати от произволни увеличения в базовия доход са младежите и нискоквалифицираните работници. Отрицателният ефект в повишението на минималния доход се проявява най-вече в малките фирми, където често заплатите са по-ниски, и в секторите, които са традиционно нископлатени. Проявява се и в спад на отработените часове. Изследване на БНБ разкрива, че при повишаването на цената на труда всяка четвърта фирма в страната ще намали броя на временните работници, други 25% ще свият заплатите на всички наети, а 14% ще освободят част от постоянните работници.

Доклад на социалното министерство от този месец показва, че всеки трети работодател смята административно фиксираната минимална работна заплата за пречка и фактор за намаляване на заетостта. Нещо повече, проблемът е особено изострен в райони с ниски доходи и висока безработица като Монтана, Хасково, Кърджали и Смолян.

Така ефектът от МРЗ се оказва, меко казано, съмнителен, а с това използването й като инструмент за социална политика става почти невъзможно. Полза имат само политиците, които злоупотребяват с лековерието на хората и им внушават, че водят битка за социална справедливост, а тайничко се надяват с вдигането на МРЗ, осигурителните прагове и вноските да запълнят някои и друга пробойна - в държавния бюджет, в НОИ или в здравната каса. Но дори и този бюджетен ефект е измамен, защото сметките не излизат при унищожаване на работни места.

На практика колкото и да ни убеждават политици и синдикати, че може да се прилагат справедливи механизми, обективни формули и прочее "корективи", промените в МРЗ си остават преди всичко демагогия.

Доколкото засега няма съгласие в обществото за пълно премахване на държавната намеса, концепцията за МРЗ у нас се нуждае от цялостно пренареждане - минималният доход трябва да се диференцира и да се търсят конкретни мерки за конкретни решения. С настоящото законодателство в България се опитваме да приложим еднакъв подход към програмиста от София и към шивачката от Кърджали. Очевидно е, че това не носи резултати, а фиксацията на политическия елит и обществото към минималната заплата е напълно излишна.

Дискусиите за ново ударно увеличение на МРЗ са не само излишни, те са безумни в период, когато безработицата с години не може да слезе под 10%, а при младежите е трайно над 20 на сто. Проблемът с бедността и неравенството в страната стои отворен и се задълбочава. Минималната заплата не е решение за този проблем, а просто прикритие за максималната безотговорност на управляващите.