Стремежът да се покажем в по-добра светлина може да бъде сигнал за проблем

Обичате да представяте нещата не точно такива, каквито са? Приятелите ви се подхилват под мустак всеки път когато разпалено разказвате някоя случка? Мислите, че знаете всичко за навика си да преувеличавате, но дали е така?

Защо преувеличаваме?

Преувеличаването е символично увеличително стъкло на нашия характер. Когато преувеличаваме, правим нашите преживявания, успехи и способности по-големи, отколкото са в действителност. Това означава или че изпитваме силна нужда да скрием недостатъците си, или става дума за болестно състояние. Разкрасяването на действителността за много хора е и вълнуваща игра, по време на която те виртуозно манипулират събеседниците си и информацията. Понякога обаче тази невинна забава при едни, при други се явява ненормална и много дразнеща бъбривост или направо безогледно лъгане.
Твърди се, че не е хубаво да се преувеличава и пресилва, защото така нещата не могат да бъдат видени в истинската им светлина. Каква обаче е истинската светлина? Хипохондрикът например е абсолютно убеден, че има признаци на болест (болести) и в неговите очи дума не може да става за преувеличаване. Погледнато отстрани обаче... Излиза, че истината се мени в зависимост от гледната точка.

Може ли преувеличаването да се нарече изкуство?

На практика всеки художник, скулптор, режисьор и писател гради произведението си на основата на преувеличената реалност.Карикатурите във вестниците ни забавляват именно защото с думи и образи пресилват нещата. И това въобще не означава, че обрисуват или разказват нещо, което всъщност не е вярно. Точно обратното, хващат се основните и напълно реални характеристики на нещата и се засилват с определена цел. В тези случаи преувеличаването на реалността е вид изкуство. И ако някой , си служи с него, без да го владее до съвършенство, той рискува да изглежда несръчен и смешен.

Кога  говорим за болестно състояние?

При склонност към пресилване на действителността трябва да имаме предвид обаче, че може да става дума за патология. Тогава засегнатите личности не осъзнават лъжовността на описваните от тях събития. Това е т.нар. синдром на Мюнхаузен и неговата диагностика е сложна, също както и лечението му. Несъзнателната лъжа пък е свързана с нарушения в паметта, когато засегнатият след време не е в състояние да различи действителността от илюзията. Така че да не бързаме да се нервираме на познатия, който отново ни разказва врели-некипели, и да не забравяме, чечовекът всъщност може и да е болен. Затова, вместо да му се ядосваме, може да му съчувстваме.

Целенасочена ли е лъжата?

За съжаление преходът от патологичната лъжа към целенасоченото пресилване на-истината е много трудно уловим. Дори когато човек е психически здрав и просто лъже, мотивацията му да го прави може да е неосъзната. Самият той не разбира защо преувеличава, но не спира да го прави, защото е по-силно от него.

Обикновено става дума за усилия да бъде център на вниманието и се проявява у хора с емоционална депривация в детството (очакването, че нуждата му от емоционална подкрепа няма да бъде адекватно посрещната от другите). Всеки е изпитвал напълно естествената нужда да се покаже в по-добра светлина. При някои обаче паметта потиска и изтласква "неудобните" преживявания. Например, ако дадена личност подсилва позитивните си черти на характера, след време, благодарение на фантазията, следата, оставена в паметта, става все по-голяма, докато в един момент съответният човек губи контрол и вече не различава кое е реалност и кое си е измислил.

Как да се предпазим от измислиците?

Живеем в свят на илюзии и само от нас зависи как ще се приспособим към него. Добре е да приемаме всяка информация с определени резерви.Няма да отучим лъжеца от лошия му навик. Това, което зависи от нас, е дали ще можем да се доберем до рационалното ядро на казаното и доколко ще го приемем. Задължително е обаче да проявим смелост и по подходящ начин да отхвърлим лъжливата информация.

rozali.bg