Психологически анализ на Кубрат Пулев

15 ноември беше наистина легендарен ден в новата българска история и единственото, което искам е за миг и аз да се почувствам част от него.
Гледайки мача между Пулев и Кличко и по-скоро реакциите след това ми се навъртат няколко мисли, базирани на казуси от психологическата дисциплина ‘Психология на развитието', пише Psychology-BG.com.
В дисциплината ‘Психология на развитието' – ние психолозите изучваме поне 2 години казуси, свързани с идеята , че всяка възраст има кризи и успешното преминаване напред е свързано с това - да преодолееш кризата. Когато човек е дете има една визия за света. Първата му по-сериозна криза е когато остане сам и вече разбере, че вече не е дете, а става отговорен индивид и за неговите деца.
Дали ние като българи сме възпитани изобщо да бъдем независими – или вече и като родители си оставяме с мисленето на деца? Има ли край – края?
Много неща се започват като самоцел – само за да съществува илюзията за някакъв резултат. Дали целта на Пулев е била да се боксира колкото може повече и по-добре или просто е била да бие Кличко?
Идеята на ‘Психологията на развитието' е че човешкия живот е свързан с преодоляването на кризите и че няма такова нещо като край, а има само развитие. Фактът, че Кубрат Пулев игра мач за световната титла е реален и е огромен успех. Но въпросът е – дали Пулев премина през своята Голгота? Преживя ли кризата? Дали като децата ние очакваме, че винаги има край? Че винаги има голям брат? Мафия?
Пулев стана – и ‘продължава напред' – кризата може би е преодоляна, много неща в България вече са различни.
Боксът е индивидуален спорт. Всички се възхищаваме на Пулев, че три пъти подред продължи напред и се изправи. Това е реално и наистина трябва да заслужи нашето уважение.
Единственият ми въпрос, който си задавам е дали Пулев (и ние) сме преживели катарзис? Уважаваме ли се? Защото нека си признаем – въпросът с ‘уважението' е голям проблем по нашите територии. Никой не уважава писателя, никой не уважава лидера. Нашите родители – никой не ги уважава, а родителите – не уважават децата си.
Криза на реалността – може би ще кажат възрастовите психолози?