Психари напълниха новините – хвърлят хладилници и гонят съседи с ножове

Българите са едни най-мрънкащите и тъжни хора в Европа, показват данните от последното социологическо проучване. В такива случаи западноевропейците обикновено търсят услугите на терапевт. Когато се чувстваме тъжни или депресирани обаче, ние предпочитаме да се оплакваме на близки, съседи, колеги и приятели, а често и на съвсем непознати - като бармани или таксиметрови шофьори например. Това ни вкарва в омагьосания кръг на неизбежната лудост.

Световната здравна организация твърди, че „психичното здраве е от основно значение за нашата колективна и индивидуална способност да мислим, да изразяваме чувствата си, да контактуваме помежду си, да работим и да се радваме на живота". Или иначе казано, няма как да сме здрави и щастливи, ако не сме психически стабилни и не можем да се адаптираме към заобикалящия ни свят. Оказва се обаче, че това не е лесна задача, тъй като никой не е застрахован от житейски несгоди, отключващи тежки депресии, от дисбаланс в химическия състав на мозъка, предизвикващ психози, или от генетична обремененост, водеща до шизофрения. Обществото ни е тежко болно, и то не отсега, категорични са родните специалисти.

Според тях всеки пети българин на улицата или в офиса е с тежка психична диагноза. Истината е обаче, че хората, които се нуждаят от специализирана помощ, са много по-малко - едва 5% от онези, който си говорят сами на улицата. Лечение в психиатрична клиника пък е необходимо в 0,6% от случаите. Разбира се, тези цифри са много относителни, тъй като включват само хората, които са потърсили специализирана помощ.

За съжаление у нас все още няма национален регистър на психичните заболявания въпреки желанието на здравния министър от кабинета „Орешарски" да го отметне като свършена задача. Единната база данни, в която ще бъдат вписани всички потърсили помощ от психолог или психиатър, сега лежи на плещите на д-р Петър Москов. Тук мнозина биха въздъхнали: „А дано, ама надали". И с основание. Все пак да не забравяме, че у нас липсват регистри на много други социално значими заболявания.

Дотогава лудите ще са между нас, без лечение, без разбиране и без подходящи грижи. Всеки, който има съсед с психични проблеми, веднага би оспорил желанието на институциите да социализират тези хора. Психиатрите са убедени, че не бива да ги затварят в лудницата, но това ни завърта в спиралата на чиновническото безхаберие. И страдаме всички - и нормалните, и лудите.

През последните дни психарите напълниха новините - мъж гонеше с нож съседи, друг хвърляше мебели през прозореца, а трети тичаше гол с парка. Полиции и лекари с часове ги умоляваха, да се успокоят и да ги придружат до най-близката болница. А в Германия органите на реда буквално застреляха мъж с психични проблеми, който тичаше гол с нож в ръка по улиците на малкото градче Бад Цвишенан, провинция Долна Саксония.

Не че някой би оправдал подобно „варварство", но лудостта на институциите у нас не е по-добър вариант. Защото „онази лудост", която те подтиква да държиш речи насред улицата или да си говориш сам в градския транспорт, не е като тази, която те вкарва в лабиринта на насилието към себе си и околните. Лошото е, че колкото по-често свиваме рамене с безразличие и си казваме, че това не ни засяга, толкова по-сигурно ще полудеем, без значение доколко сме нормални в момента. А животът ни все по-често ще наподобява шедьовър на Салвадор Дали.

Мариана Тодорова
"Всеки ден"