Майсторите на словото знаят как да вдъхнат живот на героините си

Да сътвориш жена от мастило е толкова трудно, колкото и божествената задача - да направиш човек от кал. Майсторите на словото обаче знаят как да вдъхнат живот на героините си и да ги запазят във вечността на литературата. Тук са пет от най-красивите образи в писаното слово. Ако ви се сторят по-реални от пешеходците на улицата, не се учудвайте.

Дейзи на Фицджералд

"Отново погледнах моята братовчедка, която започна да ми задава въпроси с ниския си трепетен глас. Той беше от онези гласове, които карат ухото да следва извивките му, сякаш всяко слово е съзвучие, което никога вече няма да се повтори. Лицето й беше тъжно и прелестно, усмихваха се само очите и чувствената й уста, но в гласа й имаше възбуда, която мъжете, които я бяха обичали, трудно забравяха: пееща пленителност, едно прошепнато "чуй", с което внушаваше, че само малко преди това е правила весели, вълнуващи неща и че в следващия миг отново ще станат весели, вълнуващи неща."

("Великият Гетсби", Скот Фицджералд)

Няй на Клавел

"Няй бе около четиринадесетгодишна, но в земите на слънцето и дъжда едно четиринадесетгодишно момиче е вече жена, с желанията на жена, и трябва да се омъжи или поне да отиде при мъжа, когото баща й е избрал за нея. Мургавата й кожа имаше матов оттенък, очите й бяха топази, ръцете й - листенца на огнена орхидея, стъпалата - дребнички и нежни. А по детски женското й тяло бе меко като коприна и изпълнено с безгрижието на колибри. Тя бе рожба на слънцето и дъжда. Носът й бе мъничък и изящен, ноздрите - деликатни. Няй бе цялата коприна, течна коприна. Стегната там, където трябваше да е стегната. Мека, където трябваше да е мека. Силна, когато трябваше да е силна. И слаба, когато трябваше да е слаба. Косата й бе гарванова, дълга - паяжинни нишки, загърнали тялото й. Питър Марлоу се бе усмихнал. Беше се опитал да скрие смущението си и да бъде като нея, свободен и безгрижен, без излишен срам. Тя бе свалила саронга си и гордо изправена пред него, каза:

- Моля се да съм достойна за теб - да те даря с щастие и да направя съня ти лек. Научи ме на всичко, което твоята жена трябва да знае, за да ти помогне да се слееш с бога."

("Цар Плъх", Джеймс Клавел)

Елена на Димитър Димов

"Елена бе като съдба, която не можеше да се промени, като образ, който изникваше и потъваше в ослепителна светлина и непрогледен мрак. Нейното съществуване го изпълваше с блаженство и морален ужас. Какво търсеше в тази къща? Не бе ли дошъл да извърши сам атентат срещу честта на професията си? Никой не го викаше. Нито дори Елена: единственият двигател на всичко, що вършеше, бе любовта му. Тя бе проникнала в мозъка му, в сърцето му, в нервите му. Целият образ на Елена се бе неразривно свързал с личността му. Този образ бе станал като постоянен и необходим елемент в живота на съзнанието му, като морална идея в живота на аскетист. Само че Бенц не беше аскетист. Елена стоеше като гибелен антипод на всяка морална идея.

Тя се показа на вратата, облечена в рокля от червен crepe de chine. Една бяла роза, лъжлив символ на несъществуваща добродетел, две златни гривни, инкрустирани с рубини, заедно с целомъдрения израз на лицето й смекчаваха малко дръзкото безсрамие на тази рокля, която оставяше раменете и ръцете й почти голи."

("Поручик бенц", Димитър Димов)

Фермина Даса на Маркес

"Беше нещо съвсем естествено за нея. Нямаше още и година от брака й, а тя обикаляше света така непринудено, както го бе правила като момиче из Сан Хуан де ла Сиенага - сякаш се бе родила научена, и с такава лекота общуваше с непознати и се разбираше на испански с всеки и навсякъде, че смайваше съпруга си. "Езици трябва да знаеш, когато продаваш нещо - казваше тя със закачлив смях. - Но когато купуваш, всеки ще те разбере." Едва ли можеше да се намери друг човек, който така бързо и радостно да възприеме делничния живот на Париж и да го обикне в спомените си въпреки вечните му дъждове. Но когато се завърна, зашеметена от натрупания опит, уморена от пътешествия и полуунесена от бременността, първото, което я попитаха на пристанището, бе как й се струват чудесата на Европа, а тя резюмира шестнадесетте месеца щастие само с четири думи:

- Много шум за нищо."

("Любов по време на холера", Габриел Гарсия Маркес)

Ана Сергеевна на Чехов

"После всеки ден по обед се срещаха на крайбрежната улица, закусваха заедно, обядваха, възхищаваха се на морето. Тя се оплакваше, че не може да спи и сърцето й бие тревожно, и задаваше все едни и същи въпроси, обезпокоена ту от ревност, ту от страх, че той не я уважава достатъчно. Често в градинката или в парка, когато наблизо нямаше никого, той я притегляше внезапно към себе си и я целуваше страстно. Пълното безделие, целувките посред бял ден с озъртане и страх да не ги види някой, горещината, мирисът на морето и сновящите пред очите му свободни, пременени и сити хора сякаш го преродиха; той говореше на Ана Сергеевна колко е хубава, съблазнителна, беше невъздържано страстен, не се отделяше ни крачка от нея, а тя често се замисляше и непрекъснато го молеше да си признае, че не я уважава, не я обича, вижда в нея само покварената жена. Почти всяка вечер по-късничко отиваха някъде извън града, в Ореанда или на водопада; и разходките им доставяха удоволствие, впечатленията всеки път без изключение бяха прекрасни, величави."

("Дамата с кученцето", А.П.Чехов)