Бедствието връхлита града на 4 март 1942 г.

Водната стихия взема 13 жертви, разрушени са стотици къщи и постройки. Спомени затрагедията в "Труд" разказва Людмила Станкова
"Още помня ония тревожни часове на неспирен камбанен звън. Откъслечните изстрели, виковете за помощ и оня страшен, адски тътен на огромните водни талази, залели за броени минути дворове и жилища..." Това пише в спомените си краеведът и очевидец на наводнението на Видин покойният вече Христо Лишков.
Преди 73 г., на 4 март 1942 г., върху Видин се стоварва невиждано дотогава водно бедствие. През годините назад градът периодично е наводняван. При една от стихиите идва лично цар Борис III, за да подкрепи и даде кураж на своите поданици. Никой обаче не е подготвен за това, което се случва в онази мразовита и страшна мартенска нощ. Във водния ад загиват 13 мъже и жени. Разрушенията са огромни.
"В края на февруари 1942 г. снеговете в Алпите, Татрите и Карпатите започнаха много отрано да се топят", записва в архивите инж. Димитър Костов.
Температурите падат до минус 30 градуса. Грамадни ледени блокове се носят по голямата европейска река, стеснявайки постепенно пътя на бушуващата вода. Заледеният Дунав и огромните айсберги се наслагват на големия завой при Видин. Коритото на реката започва да се стеснява. Плътната ледена маса образува баражни стени при самия град и намиращия се след него остров Богдан.
Видин замръзва в тревожно очакване, разказват години по-късно очевидците. Мнозина не затварят за сън очи и в ушите им на всеки четвърт час отеква равномерният камбанен звън на катедралния часовник. След него идва и ужасът. Дунав навлиза в града. По разпореждане на тогавашния кмет Стефан Тотев камбаните на черквите започват да бият тревога. Непрестанният им звън успява да предупреди за опасността, спасявайки живота на много хора, твърдят историците.
Повечето от обхванатите от паника видинчани нямат време да избягат от водната стихия. Единственият изход за оцеляване са таваните и покривите на къщите, много от които са били паянтови кирпичени постройки. Почти целият град е залят и само малка част от най-стария квартал - "Калето", остава пощаден от Дунав. Така потъналият в мрак Видин става пленник на влачещата ледени блокове водна стихия. Водата в града достига над 2 метра, а разрушенията засягат и съседните села.
Тогавашните власти реагират мигновено. Още в първите часове в бедстващия град пристига министърът на вътрешните работи Петър Габровски. В най-кратки срокове е организирана евакуацията на 19 000 души.
В спасителните дейности се включват военни части, доброволци от града и специален отряд от Червения кръст. Обикновени хора от Видин стават герои. На 6 март в помощ на спасителната рибарска флотия идват понтониерите. Пристигат военни подкрепления от Никопол и други части на страната, които започват денонощна евакуация на населението.
Седем дни продължава спасителната акция. Видинчани са разпръснати из различни кътчета на България. Потопеният град опустява. Взема се решение ледената преграда да бъде взривена с бомби. Водите постепенно отстъпват, оставяйки след себе си кал, мръсотия и разруха.
На 14 март в София е организиран Върховен общонароден комитет за всенародно събиране на помощи за пострадалите при наводнението във Видин.
"Братя българи! Хубавият наш Дунав, който острата зима вледени, сега с размразяването си заля стихийно старинния ни град Видин. Бедствието е голямо, страданията са страшни, не се поддават на описание. Видинци ще бъдат спасени! Трябва да им се даде бърз подслон, облекло, храна. Но не е само това. Къщите са подкопани от водите, покъщнината - разнебитена. Трябва бързо да се действа! Да се помага, спасява и възстановява! Държавата ще изпълни своя дълг, но и целият народ трябва да се яви в помощ!", се казва в призива, който завършва: "Да бъдем всички щедри!"
И българите откликват. Въпреки бушуващата вече Втора световна война от доброволни пожертвувания е събрана огромната сума от 55 млн. лв. Държавата отпуска още 24 млн. лв.
По разпореждане на държавните органи започва изграждането на временни жилища на останалите без покрив хора, които в началото, макар и плахо, се завръщат в родния си град.
Само три години след катастрофалното наводнение стихията взема и последната си жертва - кмета Стефан Тотев. След 9 септември 1944 г. Народният съд го осъжда на смърт чрез обесване. Едно от обвиненията срещу него е, че не е взел необходимите мерки за предотвратяване на голямото бедствие. Присъдата е изпълнена на 23 февруари 1945 г.
Сполетялото нещастие дава суров урок, но поуките от него не са така бързо разбрани. Десетилетия още трябваше да минат, за да бъде напълно завършено изграждането на защитната стена при Видин от района на Колодрума до Гребната база.
През 2006 г. Видин отново бе изправен пред страшно бедствие. През април високите дунавски води надвиснаха със зловеща сила, заплашвайки да залеят града и 13 села. Това наложи да бъде разгърнат най-мащабният до този момент в България план за евакуация на 70 000 души.
Гонейки рекордно ниво от близо 10 метра, водите напираха и почти месец видинчани живяха в ужаса дали дигите ще удържат и няма да се скъсат. За да спасят града и домовете си, хората пълнеха дни наред над 100 000 чувала с пясък, изграждайки с тях временни диги.
В спасителната акция на помощ се притекоха над 200 военнослужещи, екипи на "Гражданска защита", жандармерия, водолазни екипи и доброволци. Заради масов стрес линейките, полицейските коли и пожарната изключиха сирените си. Дори и при спешни случаи специализираните автомобилите не включваха аларми, тъй като това предизвикваше паника и хората бъркаха звука с този на сирената, която би оповестила сигнал за наводнение.
По-старите видинчани няма да забравят ужаса от катастрофата. За младите остава предупреждението, изписано върху малките чугунени табелки из Видин: "Презъ наводнението на 4 мартъ 1942 г. водата достигна до тукъ."