Пет автентични документални доказателства за това

Темата за препогребването на тленните останки на Васил Левски битува в „историческите” писания от десетилетия наред, пише "24 часа онлайн". Набедени изследователи се захващат с този проблем по собствено желание или поради възложена им поръчка, особено когато общественото мнение трябва да се отвлече от назрели, но невъзможни за разрешаване от страна на управляващите процеси. Процеси, които бележат ярки кризисни ситуации в развитието на държавата. Именно в такива моменти „общественият договор” търпи сериозни „корекции” от една от „договарящите” страни – тази на провалилите се управляващи партии, политически личности и държавни институции. И веднага следва изпитаният метод – „някой” не си е свършил работата и тленните останки на Апостола на българската свобода Васил Левски са изгубени от немарливостта на този „някой”. Познайте кой е „той” – този „някой”, уважаеми читатели? Това са историците, това са археолозите, това са учените – с една дума интелигенцията. Тя е виновна за всичко, особено ако по някои въпроси има собствено мнение и не е толкова слугинска, колкото се иска на властниците! Но дори да е безспорно известна със своя слугинаж – пак тя е виновна! Така е в целия свят – господарят винаги е прав, а слугата е виновен за всичко. Да сте виждали обратното, освен в приказките за подрастващите? Но тези последните, когато пораснат, твърде бързо научават житейската „правда”. А тя няма нищо общо с наблюдателния малчуган от приказката „Новите дрехи на царя”, в която той извикал „царят е гол”. Когато навлезе в живота „порасналото детето” твърде бързо разбира, че дори когато „царят е гол” – той пак е облечен.

Темата „Левски” е тема, с която шега не бива и когато някой хвърли подобно обвинение срещу „немарливите”, извършили такова „престъпление”, всички забравят проблемите на деня и насочват негодуванието си срещу този и тези, които са „допуснали” това „светотатство”. Така става през 1939-1942 г., когато Щабът на българската армия е „впрегнат” да прави сондажи под паметника в София, за да се види поставени ли са там костите на Апостола или не. Явно по това време ръководството на армията няма по-сериозни занимания. Помислете само – всичко това се случва в периода 1939-1942 г., а от 13 декември 1941 г. Царство България е във война със САЩ и Англия, обявена от правителството на Богдан Филов!!! И започва една преписка между институциите и едно копане – ум да ти зайде! Добре, че някой не е споменал пред военните и пред техните началници, че първоначално строителството на паметника е започнато на около 15 метра встрани от мястото на сегашния паметник. Така ще стане и по-късно - през 1987 г., когато атаката е срещу „некадърните” археолози и историци, които „загубили” драгоценните кости на Апостола, „намерени” в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска”. Няма как любознателният читател да не забележи разликата (или приликата!) в политическите режими на посочените два случая и в същото време да не установи еднаквия подход в обработването на „обществения договор” с цел запазването му за тези, които са „отгоре”. И двата режима подхождат по идентичен начин само две години преди пълната си катастрофа. Каква прилика, която уж и „едните”, и „другите” не виждат!!! И жалко, и тъжно, и срамно! Срамно до национален срам, защото ако „драскачите” се бяха потрудили съвсем малко щяха да разберат, че пишат глупости. Те, разбира се, са знаели това, но явно облагата, особено когато е „ОБЛАГА”, притъпява сетивата за чувствителност на някои „водещи интелигенти”. А и партийната повеля няма как да се пренебрегне. При това положение кой да се засрами – поръчителите или изпълнителите? Вземи едните, удари другите биха казали българите от противоположната страна на „обществения договор”. Само че тях няма кой да ги чуе, защото са от онази страна на „договора”, която е „противоположна” на „отгоре”. Така, де – уж „обществен договор” с две страни, но договарящите се страни са разположени по съвсем „равнопоставен” начин - „отгоре” и „отдолу”.

Тук ще бъдат приведени пет документални свидетелства от времето непосредствено след Освобождението, които доказват по категоричен начин, че препогребване на тленните останки на Васил Левски няма. Тези доказателства са от личности, които са непосредствени свидетели и участници в коментираните процеси. И то във време на цветуща възраст и здраве. Без да търсят влизане в историята, когато са на смъртен одър, тъй като със своите действия са доказали, че са там по право, а не по произведената от тях сензация. Между тях обаче не е поп Тодор Митов от Пирдоп – „изповедникът” на Левски, който се „сеща”, че е изповядвал бъдещия Апостол цели десет години след смъртта му – през 1883 г. И дори посочва „точната” дата на обесването на Левски пред Захари Стоянов – 26 февруари 1873 г., която дата е документирана от Летописеца. Да се чуди и мае човек на „пъргавия” ум на попа, макар да е позабравил какво гласи деветата божа заповед. Сега да му я припомняме е безсмислено, но все пак за читателите си струва да се каже, че тя е „Не лъжи”! Между тези, които не търсят почести и признание за това, че са запомнили къде е погребан Апостола, а просто изпълняват своя отечествен дълг, не са Илия Джагаров и Христо Хамбарков – Гъската, макар последните да са също съвременници на събитието. Първият от споменатите двама поборници на смъртно легло ще съобщи на дъщеря си Мария за „героизма” - препогребването, който са извършили с втория – с Гъската. Тя, дъщерята, ще пази тази тайна до смъртния си час и чак пред последното си издихание разкрива постъпката на своя баща. Защо ли? Нека всеки сам си отговори на този въпрос.

1. Ето какво пише Пьотр Алабин – първият губернатор на София и в същото време представител на руските славянски благотворителни общества в България, на 28 октомври в отчета си до Петербургското славянско общество: „За да се повдигне донякъде народният дух сред българите аз намерих за необходимо да взема участие от името на Славянските общества в някои патриотични инициативи. В България с особена почит се удостояват двама патриоти, посветили целия си живот на освобождението на отечеството и подпечатали тази своя дейност с кръвта си – Левски и Бенковски. …На Левски и Бенковски ще бъде изграден паметник в София по приложения план. Днес този паметник е пред завършване. Той се изгражда на това място, където е бил обесен Левски – при влизането в града по Орханийското шосе. Под този паметник от бял камък и гранит ще бъдат положени останките на Левски, които ще бъдат пренесени от позорните гробища, където той е закопан. Главата на Бенковски, погребана от българите в православните гробища, ще бъде пренесена и положена също под този паметник. Първата лепта за изграждането на този паметник аз внесох от името на Славянските общества в размер на 567 фр., в това число от Петербургското – 78 фр.”

2. На 15 февруари 1879 г. четвъртият кмет на София – Тодор Пешов – син на Пешо Тодоров – Желявeца, член на следствената комисия в процеса срещу заловените след Арабаконашкото приключение революционни дейци и Васил Левски, изпраща следния текст до 44 български общини: „ Най-деятелний и самоутвърженний патриот, неуморим поборник за политическото възраждание ва Българите Свещеннодиакон Игнатия Львский Ви е известен, както он сам, така и неговите славни подвизи. Надлежното оценение на подобни редки до сега у нас хора е, верваме, дело неоспоримо. Един път за всякога Льевский е вече успел да съгради великолепен памятник в нашите сърдца и души; за памят на потомството, тук у нас се предприе въздигането, за слава негова, памятник край г. София до орханийското шосе, тъкмо на това място, гдето он на въже биде повесен и гдето ще се пренесат от гробищата както костите негови, така и главата на известний юнак и войвода Георгий Бенковский. Обаче доискарванието на вече почнатий памятник в по-благообразен и великолепен вид, понеже ще зависи от суммата, с която ще се разполага по постройката му, то Софиийский градский съвет, при решението си да сбира волна помощ по това народно дело, за длъжност брои да почете и Вас с поканванието си да вземете учястие във въздиганието на тоя памятник, като отворите в градът си листа, когото приключен Ви испращаме, за записвание волна помощ, събраното количество от която, молим, час по-скоро да ни внесете”.

3. В броя на в. „Марица” от 9 април 1882 г. чехът Георги /Иржи/ Прошек публикува следната дописка, носеща дата 30 март 1882 г.: „Господин Редакторе, В един от последните броеве на почитаемия ви вестник говорите за паметника на В. Левски в София. Позволете да кажа тук как е почнат този паметник и защо не е завършен. Той е почнат от бивший губернатор софийский Алабин. По инициатива на някои патриоти подбуден, накратко преди пристигането на княз Дондуков в София Алабин решил да направи този паметник наскоро, именно искал да се свърши в 20 деня. Парите, които той харчил,били от доброволни пожертвования, както той сам е казал. Планът на паметника направил г. Колар, архитектът, който бил и метографиран. Г-н Алабин мислил, че може да се употребят камъните, приготвени за железен път, и вярвал, че тогавашния градски съвет ще спомогне за докарването им. Но чаршийска сметка не била добре направена у дома. Градский съвет докарал най-сетне няколко коли камъни прости от някои стари здания, а всички други камъни са докарани на сметка, дадена от г-н Алабин пари. Понеже пак тия пари не стигнали, защото има дълбоки и здрави основи (а парите не са били много), освен това един красив паметник не може да се свърши в 20 деня, работата не се свърши до пристигането на княза Дондукова и повече пари нямаше за свършвание, но се постанови да се събират пари от българите чрез градский и общинский съвет.

Причината, на която г-н Алабин искал да свърши паметника в течение на 20 деня, била, че подир свършвание на нещастний Берлинский конгрес може да се яви някое препятствие за построяване на паметника на един патриот българин, който е бунтувал българский народ против Турция, на която България е и до днес подчинена.

Гробът на Левский се намирал зад казармите и го знаяха някои хора. Кокалите му щяха да се вложат в самий паметник. Във време на окупацията се събираха още пари, както казоват, и които стояха неупотребени до днес; после окупацията старите патриоти се забравиха, излезнаха нови, които се борят до днес за своите паметници, на миналото се не гледа. Даже и камъни употреблени на въздигание на този паметник припомнят вехтостта. Гробът пък на Левски верувам, че се е загубил някъде в казармите на конвоя.

Ето историята на паметника на Левски. Имало, казват, някои камъни, приготвено за далнейшо построение. Но кой ги дигна и прибра? И тая върба, до която беше обесен Левски, някой я подсече, но кой? Та и кой ли имаше време да гледа таквиз работи? Добре би било да си помислим по-енергично за такива неща”.

4. В. „Народний глас”, излизащ в Пловдив, публикува в броя се от 27 април 1883 г. анонимна дописка, в която между другото се казва дословно следното: „…Што сме направили ний за падналите български юнаци възстанници и опълченци? В столицата на българското княжество, там дето всякой ден се вика ура и се харчят по хиляди български франкове за разкошните княжески палати; скромни два и полювина камъка се издигат, които приличат на нещо като памятник. Тук, под тия камъци лежят костите на Васил Левски, Дяконът и главата на Георги Бенковски, тия двама български Гарибалдиевци, чест и слава на българското име, за величието на което са си пролели кръвта”.

5. „Постановление № 5. Комиссия за направата памятника на българский поборник „Левский”. Заседание на 23 юлий 1885 година. Присъствуваха: Подпредседателя С. Ничов и Членовете: Арх. Колар, П. Д. Съселов и Хр. П. Ковачев. Разглеждаха:

Следующето предложение на Г-на Хр. П. Ковачева: тъй като народния българский поборник, покойния Левский, на когото настоящата Комиссия е натоварена да въздигне памятник, е бил тука в София мъченически обесен и неговите драгоценни кости са погребани там наблизо до местото на обесванието му, та затова Г-н Ковачев мисли, че е много хубаво и своевременно да се извадят по подобающия начин священните останки на знаменития покойник от гроба, гдето сега се намират, и да се поставят тържествено в основите на строющия се за него памятник. При това Г-н Ковачев съобщи още, че софийските граждани Г. г. Димитрий Н. Коцов и Георгий Анастасов знаяли местото, гдето се намира гроба, който съдържа в себе си священния прах на храбрий наш борец Левский , защото те са присъствували на погребението му, като прибави, че тъй като там гдето е тоя гроб, има и други гробища, а пък положително не се знае кой именно е той, а се знае положително от споменатите Г. г. само местността, гдето се намира, то за това ще требва да се откопаят неколко гробове, и за да може да се намерат костите на починалия герой, които се познавали по следующите знакове: 1. Костьта на главата на Левский, зад десното ухо е разрушена от куршум, който го е пробил в време на нещастното негово хващание от турските власти и 2. На горната челюст отстрана има един преден зъб наполовина счупен. По тия знакове, свърши, както каза г-н Ковачев, много лесно могат да се намерат костите на Левский.

Комисията като изслуша гореизложеното и като уважи мотивите, по които Г-н Ковачев прави предложението си, което ся напълно, единогласно ПОСТАНОВИ:

1. Да се подири гроба на покойния поборник Левский и скъпите негови кости тържествено да ся извадят от там и да се поставят в основите на строющия ся за него памятник.

2. Да ся помолят Г. г. Димитрий Н. Коцов, Георгий Анастасов и други сведущи лица да покажат где именно ся намира гроба на Левский.

3. Разрешава да се похарчи нуждната сумма по испълнението на настоящото постановление”.

Подпредседател: С. Д. Ничов; Членове: Подписи”

„Добре би било да се помисли по-енергично по такива неща” – простенва с надежда чехът Иржи Прошек, а малко по-горе с нескрит упрек заявява: „После окупацията старите патриоти се забравиха, изледнаха нови, които се борят за своите си паметници, на миналото се не гледа. … Гробът пък на Левский, верувам, че се е загубил някъде в казармите на конвоя…”.

Добре би било да се помисли, но кой, кой да го направи?

Тук едва ли е нужен някакъв коментар на пишещия, тъй като всеки може да го продължи сам за себе си. Но няма как да не се отбележи, че използваните източници са толкова различни, че е изключена всякаква възможност за някакво „наговаряне” или възприемане на една позиция, облагодетелстваща пишещите. Между другото никой от тях не се нуждае от облагодетелстване, тъй като и без отношение към този въпрос те получават и признанието на Временното руско управление, и уважението на представителите на западното славянство, „запретнало ръкави” да помага на възстановената държава, и признателността на българската общественост. Получават заслужено признание и на изследователите историци – особено на тези, които не приемат поръчки за „фабрикуване” на миналото.