Захари Зограф е един от най-големите български художници и първият от изкуството на Новото време

Роден е през 1810 г. в Самоков  и получава иконописно образование при баща си Христо Димитров, основателя на Самоковската школа,  и при по-големия си брат Димитър Зограф. За краткия си живот талантливият и амбициозен Захари създава впечатляващо творчество от  икони и огромни стенописни ансамбли. Той работи в  най-големите български манастири: Бачковския, Рилския, Троянския, Преображенския  и във Великата лавра в Света гора.

Голямата му слава се свързва  с това, че той е основоположникът на светското изкуство у нас. Времето, в което твори Захарий Христович, е време, в което в нашето възрожденско изкуство  се проявяват   две противоположни стихии.

 От една страна е христоцентричното, боговдъхновено и съборно църковно изкуство на иконата. Призванието на истинския иконописец е да бъде ръка на Църквата и проводник на Светия Дух. То е вид богослужение и прослава Божия.

Противоположната му стихия е егоцентричното, светско изкуство на „индивидуалния“ и професионален художник. Неговата цел е себеизявата и прославата на автора. Утвърден като майстор на църковната икона и стенопис, търсещ нова изява,  Захари Зограф прави първи опити в светското изкуство, повлиян от контактите си с  пътуващи френски художници в Пловдив 1838/39г. Те дават тласък на неговите индивидуални стремежи. От това време датират неговите етюди, първи автопортрети, голи тела. Това е принципно новото и революционното. Известни са четири негови автопортрета. Той оставя своя образ в стенописите на Бачковския, Троянския и Преображенския манастир, като по този начин демонстрира самосъзнание за собствената си значимост на творец, надмогнал средновековната анонимност и смирение.  Върховото проявление на тази тенденция е знаменитият му  кавалетен  автопортрет.

 Захарий е нарисувал общо четири кавалетни портрета.

Единият от тях, на братовата му жена Християния, става загадка и дава сюжет за различни тълкувания за личния живот на художника. Повече от век и половина изследователите на творчеството му се изкушават  да създават различни версии за тази картина и дори да съчинят  роман относно  “греховната любов” на Зографа Захарий.

През 40-те години на ХIХ век изобразяването  на  женски лик в самостоятелна картина е революционен акт. Свободомислещият Захарий явно  има дълбок емоционален мотив, който го подтиква да прекрачи каноните и да създаде „ Портрет на Християния“,  братовата му жена.

Християния е дъщеря на чорбаджи Косто. Нейният род е стар и именит, а самата тя – добра и умна жена, която  „…стопля студената атмосфера в дома на Димитър Зограф…“, където е отраснал  и Захарий. Освен хубавица, тя е будна, образована  и   добре разбираща буйния нрав на девер си.

Захарий  изобразява Християния  в блестящ светски портрет, когато тя е в разцвета на женската си сила. Портретът е рисуван около 1840г. Виждаме  я  като жена със самочувствие за собствената си хубост и достолепие, натъкмена в разкошно облекло по модата на времето. Лицето ѝ е замислено и одухотворено, а позата подсказва прелестта на снагата ѝ.

Дали все пак тя не е била неговата „греховна любов“, а не само романизирана измислица?

Когато „…хубавата, добрата и умната…„ Християния е покосена от коварна болест, единствен Захарий отива при нея, макар хекиминът да е забранил. Болна от тиф, тя  се прощава с него и издъхва на 7 май 1853 година.

Месец по-късно, на 7 юни, умира и Захарий, заразен от страшната болест.

 Близките му плащат 70 гроша за „опростителна книга“, т.е. индулгенция, за да спасят душата му, преди да го погребат.

Можем да гадаем само какви са били прегрешенията на Захарий Зограф…

Това е предсмъртната изповед, която иконописецът прави пред свещеника изповедник, но и пред съвестта си.

Ще се потопим в магията на любовта, която всеки един е имал и е загубил, а в сърцето е останала парещата болка.