Първоначално го обявяват за безперспективен

"Радостта на народа" Божидар Искренов смята,че може би името му идва от неговите баба и дядо: "Не знам. Всъщност най-вероятно идва от дядо ми Божан и баба ми Божана..."

Божидар Искренов е един от емблематичните футболисти на Левски, който облече фланелката на ЦСКА.
За Радостта на народа се знае всичко. Или почти всичко. Но все има нещо дребно, което може да се открехне от богатата му биография. Ето какво споделя Искренов.

Гиби започват да го наричат  в училище

Прякора обикновено го получаваш, когато си малък, и си го носиш цял живот. Така стана и с мен. Помня, че беше първият ден на шести клас. Значи е било 15 септември 1974 година. Учех в махалата, в 44-о училище, което се намира до „Герена". Още след първите два часа се пуснахме в голямото междучасие в двора да играем футбол. И изведнъж някой извика „Ей, гибон, подай топката". Отначало не обърнах внимание. Но после и другите вкупом взеха да ме наричат по същия начин. Може би защото бях хем дребен, хем пъргав. Отначало не знаех даже какво означава думата "гибон". После разбрах, че било вид маймуна.

Приех си прякора и, както виждате, днес повечето хора вместо Божидар ме наричат Гиби. Хората понякога имат по два или повече прякора, но благодарение на футбола моят стана толкова популярен, че никой не е и помислял да ме нарича по друг начин.

Всяко хлапе си има своите любими играчи. Аз харесвах Жоро Соколов и Гунди. Но истината е, че съм ги гледал на живо в два-три мача. По-скоро тяхното обаяние ми се е загнездило в главата. След време от чуждите футболисти бях луднал по финтовете на Марадона. Но си имам и чисто свой хлапашки герой от английското първенство. Даже харесвах Тотнъм заради него. Става въпрос за Стив Арчибалд. Много нестандартен футболист беше.

В началото го смятат за безперспективен

Не бях навършил още петнайсет години. Тренирах на стадион „Раковски". Няколко наставници, чиито имена сега не искам да споменавам, ме обявиха за безперспективен. Изглеждах момче „без бъдеще". Казвам го в кавички защото знаех, че ще се оправя. Докато другите водеха занимания, аз се готвех индивидуално. Изкачвах на скорост стъпалата на стадиона, бягах по виражите. Долу на пистата тичах с лекоатлетите. Правех си мои занимания с топка. Баща ми казваше „Провери не дали те искат, а ти дали можеш да останеш във футбола." Това бяха водещи думи за мен. И точно на рождения ми ден - на 1 август 1977 година, се проведе традиционният турнир „София" за деца. Дойдохме на „Герена".

Спомням си го до ден-днешен как с треперещи ръце се обличах в съблекалнята, която по-късно щеше да стане мой втори дом. Трябваше да отделят повече от 50 деца. След мачовете бате Янко Кирилов ми каза „Застани настрана. В теб има нещо." Вече бях наистина влязъл в Левски.

Беше въпрос на време да стигна до първия отбор, след като се разчу за мен още като юноша. Няма да забравя първия си мач от „А" група. Треньор ни беше Иван Вуцов. Идва при мен и казва „Ще влезеш в игра днес". Това бе на 7 май 1980 година на стадион „Васил Левски" срещу изключително силния тим на Славия. Те бяха с Андрей Желзяков - Жужо,Чавдар Цветков - Чаво, Атанас Александров - Кимбата. Абе абсолютни всички. Биха ни с 2:0. На всичкото отгоре валя страхотен дъжд.

Престой в Лозана

Българският футболен съюз беше се преместил вече на „Кърниградска". Годината бе 1990-а. Водеха се преговори да играя в Хамбургер. Почти всичко беше уредено. Трябваше само германците да изиграят един мач със Сарагоса, откъдето току-що си бях тръгнал. В един момент нещата зациклиха, а аз бях даже отишъл в Хамбург, за да премина медицински прегледи. Но нищо не стана.

Мина време и през 1990 година съм в Мюнхен. Там ми телефонират веднага да тръгвам за Лозана. В петък вечерта към 21 часа сложих параф под договор за една година с Лозанспор. На другия ден в ранния следобед трябваше веднага да се появя на терена. Дадоха ми фланелка с номер 9. Заваля страхотен дъжд преди дебютния ми мач срещу Сион. Но в 13-ата минута след пас отляво вкарах хубав гол. След като открих резултата, играта потръгна още повече и бихме с 4:1. В Лозанспор имам и един червен картон. В мач за купата срещу третодивизионния Цуг през първото полувреме при едно нарушение казвам на съдията, че не съм го извършил. Той ме апострофира, аз кипнах и го изритах, за което се срамувам и до днес. Той веднага ми показа червен картон. С намален състав едва бихме Цуг след продължения и дузпи.

Участва в "телефонен" отбор в Шумен

Беше есента на 1993 година. Обажда ми се Гриша Топалов, който тогава беше президент на Шумен. Поприказвахме и се разбрахме да звънна на други известни футболисти като мен, които в момента са свободни. Искал да прави нещо голямо и амбициозно. Обадих се първо на Пламен Гетов. После събрахме и другите - Стефан Колев, Антон Димитров, Мариус Уруков, Викторио Павлов. Стана малко като обява за събиране на рок банда. И сполучихме. Бяхме шлагер. Станахме четвърти в първенството за сезон 1993/1994. Бихме всички силни софийски отбори в Шумен, а и в други градове също извоювахме доста точки. Играхме в турнира за Купата на УЕФА с Анортозис. Загубихме и двата мача - 0:2 и 1:2, но футболните хора в България още помнят как един провинциален град успя да стане хит.

Запомнящи се срещи с националите в Сплит и Варна

Вече минаха 32 години от евроквалификацията с Югославия в Сплит, загубена с 2:3 на 21 декември 1983 година на стадион „Полюд". Щом хората продължават да си спомнят за тази среща, значи е била паметна. Аз лично не се сърдя на Ради Здравков, че не подаде на мен, Георги Димитров-Джеки или Наско Сираков в предпоследната минута при 2:2. Във футбола взимаш решение веднага. Оказва се правилно или погрешно. После може да се коментира много, но всичко е за момента. Спомням си една зима през 1984 г. Националният тим на Германия бе дошъл във Варна на подготовка. Техният треньор Юп Дервал реши да направи контрола с нашия „А" отбор. Паднахме с 3:2, след като те водеха с 3:0. Аз вкарах двата гола. Можех да отбележа и трети. Пази ме Бернд Фьорстер.

И за един друг кошмар освен Сплит. На мача с Левски в Антверпен за УЕФА през 1989-а, като стана 3:1 за нас, попитах съдията колко още остава. А той ми отвърна, че мачът всеки момент свършва. Публиката вече бе опразнила стадиона. Когато домакините намалиха резултата, изведнъж взеха да се връщат зрителите. Като стана 4:3 за тях, стадионът отново бе пълен. Въпреки този кошмарен резултат смятам, че и красивата загуба се помни. А тогава ние играхме страхотно.