Историкът Веселин Бончев за Добричкия народен съд

Днешният ден – 1 февруари, е обявен за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.

Решението на 1 февруари да се почита паметта на жертвите на Народния съд беше взето през 2011 г. от кабинета "Борисов", който прие предложението на двама президенти – Желю Желев (1990 – 1997) и Петър Стоянов (1997 – 2002). "Денят на национална памет ще почита жертвите, но също така ще ни дава опорна точка за по-вярно разбиране на събитията от близкото минало, без което е невъзможно да вървим напред като свободна, демократична и достойна европейска страна", посочиха в писмото си до тогавашния премиер Бойко Борисов държавните глави Желев и Стоянов.

Предлагаме Ви едно интервю на ИА Добруджа с историка Веселин Бончев

Веселин Бончев: Добричкият народен съд осъжда повече хора от Нюрнбергския

Веселин Бончев – педагог, общественик, дарител и изследовател на Добруджанската история. Бивш кмет във временната управа на Добрич и заместник-кмет в първият демократичен кметски кабинет.

Веселин Бончев е бил директор на ХГ „Св.Св. Кирил и Методий".

Внук на дарител от 1942 г., той също е сред дарителите за паметник на ген. Иван Колев. Дарява ученически бележник с подписа на Йордан Йовков на Историческия музей в Добрич, както и книги и снимки, свързани със земеделското движение в Добруджа. Дългогодишен член и председател на земеделски формации.

Общински съветник в състави на ОбС Добрич и Добричка.

Какво представлява народният съд? Какво се е случило в Добрич и Добричка област?

Предназначение и предимство на историята сред другите науки е да пази паметта за събития и личности. Целта е да се извлекат поуки и грешките да не се потвърждават. Народният съд се създава само двадесет дни след обявяването на война на България от Съветския съюз. Проектът за наредбата-закон се изпраща в Москва на 25 септемри за съгласуване. На 29 септември България се поставя под разпореждане на Съюзната контролна комисия, ръководена от маршал Толбухин. На 30 септември, след един ден, е приета Наредбата-закон за съдене от Народния съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи за злодеянията, свързани с нея. Обнародвана е на 6 октомври 1944 година. Краят на войната обаче ще дойде много по-късно.

Съюзените държави формулират позиция за наказание на виновниците за войната и създават Международен военен трибунал чрез Лондонското съглашение на 8 август 1945 г. Отечественофронтовското ръководство на българската държава след 9 септември 1944 г, изпреварва с девет месеца началото на търсенето на отговорност от военнопрестъпници. В Международния военен трибунал съдебните състави включват по един обвинител и един съдия от всяка държава победителка, съответно от Англия, Франция, Съединените щати и Съветския съюз. Подведените за военни престъпления в Германия например са 24. Делото продължава 11 месеца, 218 работни дни. Виновниците се съдят за много сериозни престъпления. За изтребление на хиляди мирни граждани, за убийства и изтезание на военнопленници, за насилствено токарване на хора в лагери от окупираните територии, експерименти и унищожаване в крематориуми. На смърт съдът осъжда лица като Гьоринг, Рибентроп, Кател и цялата кохорта, общо 11 души. На доживотен затвор – 3. Останалите са осъдена на по 20, 15, 10 години затвор.

У нас подобния на международния процес за наказание на военни престъпления го е изпреварил по време и по обхват. За няколко месеца се изграждат и действат 68 съдебни състава. Провеждат се 135 процеса. Резултат: произнесени са 9155 присъди, смъртните са 2730, на доживотен затвор са осъдени 1305 души, на затвор от 1 до 20 години – 4320 души и условно 808 души. От осъдените на смърт 3-ма са регентите, 22-ма министри /всички те от последните 4 правителства на Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов/. В числото на смъртниците влизат 47 генерали и полковници, 8 царски съветници, 67 депутати. Присъдите включват и глоби на осъдените на смърт в размер на 5 млн. лева и освен това конфискация на всякакво движимо и недвижимо имущество на осъдения.

Наредбата – закон за народния съд, е в нарушение на действащата Търновска конституция. Конституцията изключва създаване на извънредни съдилища, с чл. 73.

Този съд е незаконен, нали така?

Да. Министрите могат да се съдят, съгласно Конституцията, само от специален държавен съд. Пак от там – не могат да се наказват лица за действия, които по време на случилото се не са престъпления по закона. Съгласно Конституцията не може, но по Наредбата – може.

Във възвърнатата към Отечеството Свободна Добруджа, от септември 1940 г, местното население и придошлите, преселени от Север, преживяват радостта от завръщането към Майка България и понасят събитията в страната, които следват такива, каквито са. Те са били в друга държава в тоя големия период.

Вини и виновни винаги има. Пък ако няма, могат и да се намерят.

За спасителя на българските евреи Димитър Пешев, който е осъден за провежждане на фашистка дейност. За министър-председателя Константин Муравиев и съпричастните за Добруджанската кауза. В периода от 2 февруари до 8 март ли трае този процес в Добрич?

На 8 март са изпълнени присъдите в Добрич. Някъде по-рано, а при малките съдебни състави и по-късно. При Първи състав на Народния съд е по-рано.

Добричкият народен съд е с председател Иван Минчев, а народен обвинител е Димитър Купев. Има и членски състав, разбира се. Добричкият съд призовава 112 души и обвинява 86. Осъжда на смърт 17 души. Повече от Нюрнбергския. На доживотен затвор осъжда още 12 души. И още, и още с други присъди. Смъртните наказания са изпълнени още в деня на произнасянето – на 8 март 1945 година. Днес мястото на екзекуцията е отбелязано с голям християнски бетонен кръст в дясно от улица „Батовска" в посока изхода за Албена, на територията на старото гробище. Зад паметника на хан Аспарух. Мнозина от хората не знаят за какво е точно.

Приживе президентът Желю Желев дойде за откриването на този паметен кръст, но днес много хора не само че не знаят, но не го и виждат. И ако потърсят в интернет за паметници в Добрич свързани с това дело, може да не намерят изобщо нещо свързано с този паметник.

Защото той не фигурира. Мнозина от осъдените на смърт и затвор имат заслуги в защита на добруджанското население през четвъртвековната окупация от Румъния. В поддържане на българския дух и най-вече за възвръщане на Южна Добруджа в пределите на Майка България през 1940 година. Най-положителното на тоя период е възвръщането на Добруджа към България. Ние си го броим за второ Съединение.

На смърт е осъден генерал Никола Жеков, предводителят на българската армия в Първата световна война. Актовно изразява съпричастност и подкрепа при посещенията си в периода 1940-41 година. Същата съдба има генерал Теодосий Даскалов, внук на Бачо Киро – активно участвал във възстановяването на българската държавност в Добруджа през същите години. След произнасяне на смъртната присъда той казва: „Ако за доброто на България ние трябва да отидем на смърт, аз го приемам с гордост!" На смърт е осъден проф. Асен Кантарджиев, синът на генерал Тодор Кантарджиев, пряко свързан с добруджанските проблеми. На смърт е осъден дипломатът Светослав Помянов, дългогодишен посланник на Царство България в Румъния, който е подписал като пълномощник Крайовската спогодба. Осъден на смърт е и добруджанския обществен деец, журналистът Любен Станчев. Безследно изчезнал, на 8-ми срещу 9-ти септември 1944 година, е и Яне Хаджиянев. В забвение остават радетели на Добруджанската кауза, като проф. Иширков, писателя Стилян Чилингиров. Наградените с Орден за граждански заслуги във връзка с възвръщането на Добруджа Ангел Стоянов – депутат в злополучното 25-о Обикновено народно събрание, добруджански депутат. Генерал Героги Попов, Аспарух Айдемирски, доктор Иван Пенаков, Георги Генов, Михаил Арнаудов и т.н.

След промените се появиха някои публикации, не много, от малкото останали живи участници и тук-таме от близки на засегнатите от Народния съд. Днес няма живи свидетели на събитията от тия години. Срещат се обаче записани оценки на участниците в тях. Аз ще прочета една от тях:

„Ако питат мене, аз не се страхувам от хората, които мислят различно. И защо трябва да се тероризират тези хора? За съжаление, прави се от всяка партия, която дойде на власт. Да накараш хората насила да приемат твоите идеи, дори с цената на човешки живот. Това е престъпление. И това се оправдава даже със закони. И сякаш тази касапница никога няма да спре. Преди 9-ти септември нас трепеха, след 9-ти септември ние отмъщавахме. Абе животните не си отмъщават. Само се отбраняват, когато бъдат нападнати. После забравят. Не гонят ким. Май ние, хората, сме по-лошите животни. През 1944 година ме избраха в Народния съд. Аз и съдия, представяш ли си?! Какво разбирах тогава от съд?! Каквото ни кажеха – това правехме. Боже, сякаш човешкият живот тогава нищо не струваше! От улицата се диктуваше присъдата на всеки подсъдим. Вярно имаше и виновни, имаше и убийци. Вярно, но имаше и много невинни! Ако ти стиска иди ги защити! Такова беше времето. Объркано. Задуха онази революционна вихрушка и каквото попадна във фунията й – отнесе го. Отидоха си много невинни и способни хора. И от едната и от другата страна.."„ – думите на Вида Димитрова, член на Добричкия Народен съд, 1944 година, по-късно кмет на град Добрич – 1956-1962 година. С принос и уважително отношение към нея от добричкото гражданство и до сега. Тази изповед е пред нейния племеник, братов син, Кольо Герджиков. Той е автор на книгата „Кметицата на град Добрич", издадена през 2003 година. В думите на тази жена има философско прозрение, искреност, самокритичност, желание за прошка. „Разбира се, че за грешките търся прошка", казва по-надолу тя. След тия думи няма нужда от обяснение, от анализи, от тълкуване. Всичко е казано тук. От първо лице. Дали ще се намери втора такава изповед от друг участник в туя тежки, тъжни събития – може би, за да не се повторят.

Тази изповед, която ни прочетохте, оневинява ли Вида Димитрова за това, че е подписвала смъртни присъди?

Аз не се наемам да произнеса оценка дали е виновна, или не е виновна. Тя си го е казала жената и аз я уважавам точно за това и затова я цитирах буквално. Защото уважавам, че намира сили, макар и след толкова години.

Години преди смъртта й...

Да, тя цялата книга е бележки на автора от последните й години. Никъде не се съмнявам в неговата добросъвестност да е написал всичко точно така както е. Пък и няма защо да го преправя. Той го е направил, за да остане това нещо. Когато човек сбърка, все пак идва едно време когато осъзнава, че е сгрешил. И когато намери сили да го оповести публично – това вече е достойнство. Нищо, че е късно.

ИА Добруджа