Левски: Останах без жълтички и съм в големи мъки

Пътувал по тъмните нощи, следван от мрачните зандани на Диарбекир. Рисувал с цървулите елипсовидни обиколки сред народната свяст, но не мислел за елипсовидния клуп във виелицата на Софийското поле. От расото, сетрето или джобовете на кожухчето вадел тескерета с различни имена, но България щяла да го запомни само с едно. Достатъчно за величието и болката...
Отвсякъде гонен, всякъде приет, писа поетът. Малко несправедливо спрямо историята е да определяш пътечките на Левски най-вече в центъра на османския протекторат: между Марица, Янтра и Дунав. Историци, биографи и анализатори се опират на автентични свидетелства от ония времена, но хубавото на историята е това, че тя е като истинска дама. Винаги може да загатне за нещо, винаги може да открие ревниво пазена тайна.
В това повествование е заложено доказателство за мобилността на Апостола във връзките му с комитетски люде и съмишленици на опасното дело за строшаване на робските вериги. Чистата и свята република няма да остане мираж, ако всеки подкрепя и помага всекиму. Литературата изкарва на сцената момите с иглата, учений с ума, но хладният ум на живота диктува още едно важно нещо: „богатий с парите”.
Питал ли е някой пъстроокия пророк на свободата от Карлово как се стягат цървули за преваляне на Балкана? Как се плаща одърът в хана само с обещания за бъдното? Коя партия дава пътни и дневни на „подбрания месия” да й купува простите смъртни?
Народ се купува с думи, но тиранин се „целува” с куршуми. Васил Левски е научил алфабета на тайното дело и търси средства, за да докара голямата идея до успешен конец. Едно писмо на Апостола, укрито в каменните основи на стара къща в селцето Блеов чифлък току пред фунията на прохода Петрохан, доказва душевните и материални терзания на революционера и човека.
Находката
е случайна. Около 1956 г. наследниците на някогашния бунтар против турските и нашите чорбаджии дядо Гълъб Арсенов разрушават килнатия покрив на омърлушената от годините стара къща. Блеов чифлък отдавна е заличено понятие от територията на берковската община. Рухват стените на съборетината, ред е да се разчисти всичко до здравия каменен зид. И там между камъните откриват стара, но добре запазена хартия с правилно изписани думи. Някой си Драгомирчу Иванов писал писмо, ама кому и защо, наследниците на дядо Гълъб не „вдявали”. Добре, че запазили листа, пъхнали го някъде из стари албуми и нотариални актове, зер може тоя Драгомирчу или други родственици да се явят някой ден за добро...
През 1968 година правнучката на дядото бунтар Денка Гълъбова, внучка на сина му Арсен, е назначена за сервитьорка в стария турски хан, модернизиран и принадлежащ към музея „Иван Вазов”. Денка донася старото писмо в музея и го дава на корифея на музейното дело в Северозапада Милан Миланов, известен като Милан Революцията. Милан е учен човек, сеща се, че Васил Левски се е подписвал с псевдоними и един от тях е тъкмо Драгомирчо Иванов! Писмото потегля за София към професорите и специалисти Николай Генчев и Константин Косев. Разчетено е до последния буквен знак и запетая, отива в Народната библиотека, където се оказва, че е втори оригинал на подобно писмо, открито в архива на Кириак Цанков. Датирано е от 2 юли 1872 година и вероятно е писано в Оряхово.
Съдържанието
Баю!
Въчера по 9 часа от Питек (Бекет - бел. моя) за в Оряово преминах благополучно. Всичките писани мои гледайте по скоричко да ми ги изпратите: мустаки, брада, машина за фишеци, и войнишките правила. В Пикет се срещнах с Петра Йорданова и Катранова, искат да земат участие! Више.
За принасяние стока в Българско изнамериса място, имаме и хора, които ще го приемат със заумайсторосан способ - та вижте и отпишете ми, ако са намират родолюбиви богати и да направят тази заслуга на Отечеството ни: да поръчат от най-добрата система 500 дълги (пушки - бел. авт.) като по напред испитат на сека десет една, за да не излезат фалшиви, и като ги внесем в Българско ще гледаме за малко време да им внесем парите, и да са поръчат още. Ако това направат некой родолюбци, то по-напред треба да ми отпишете да са разберем по ясно.
Новина: Нашите Т. казват по българите тук-таме, че щяло да излезе от запад един човек с шарени очи, той ще освободи България.
Днес останах без жълтички и съм в големи мъки...
Поздравлявам Ви искрено, и целувам ви братски.
Драгомирчу Иванов 1872, юлий 2 Българско
Между автентичното и легендата
Любопитна бе срещата с човека, насочил ме по следите на писмото. Това е Славейко Николов от Берковица. Наближаващият седемдесетте Славчо комай е последният от рода на прадядото Гълъб, който пази копие от скъпата находка сред камъните и си спомня за разговори с дядо си Арсен. Невероятно е да чуеш някаква история и да не я претеглиш върху везните на хладнокръвната логика. Върви легендата, че след прочитането на апостолския апел за събиране на средства за закупуване на пушки неколцина съселяни с Гълъб излезли нейде в планината между върховете Ком и Тодорини кукли. Заклали вол, одрали кожата и увили в нея събраните пари. Потулили със „заумайсторосан способ” тази ценна и тежка волска кожа. И после иде забравата... Славчо ми хортува, че като бил малък, бил любимият внук на дядо си Арсен. Веднъж дядото му прошепнал, че не смее да изкаже някаква тайна на зетя си, защото оня щял да го утрепе и вземе парите. Самичък дядото бил слаб и нямало да може да открие ли, да разрови ли...Славчо бил ученик в Дупница (Станке Димитров) и не успял да се види за последно с дядо си, дошъл на погребението му, но устата на дядото била запечатала завинаги тайната (ако въобще имало такава!) на легендата за парите, събрани за Левски.
Ако все пак е имало скрити пари в планината, няма да се намери „честно българско сърце”, което след гибелта на Левски да не изприпка до скривалището и да не тури в джеба си на „отговорно пазене” народната пара.
Хайде да оставим тия планински пари на вятъра. Нека се обърнем към другия свиреп вятър, рошил косата на Апостола в един гарванов ден край София. Години наред свирел тревожно в душата и джоба на патриота, за да изтръгне накрая милото признание - „днес останах без жълтички...”