Българите започват да се заселват в Хаджи-оглу Пазарджик през втората половина на 18 век

Водач на храбреци, който бил старейшина на древен огузки род, е основателят на Добрич. Това  гласи преданието, записано от прочутия пътешественик Евлия Челеби, който минал през Хаджиоглу Пазарджик през втората половина на 17 век. "На този град казват Хаджи-оглу, защото е колонизиран от някой си водач на храбреци на име Хаджи-оглу, който бил един от емирите на Муса Челеби, син на Баязид ... в този град и сега има много храбреци, препитаващи се с търговия и военни набези, разказва Евлия Челеби.  Родът, който Хаджи-оглу предвождал, е бил част от племенното и родово опълчение от свободни и незакрепостени селяни, дошли от Централна Азия и наречени огузи, твърдят пък наши историци. Огузите били полувоенизирани тайфи, които извършвали набези, но умеели да се занимават и със скотовъдство.
Според друго предание, записано от австрийския учен Феликс Каниц, основателят на Добрич не е бил военачалник, а "...един пътуващ търговец. Бакалинът Хаджи-оглу е построил първата къща в града, а след това броят на мюсюлманските къщи се размножил". А в легенда, открита от краеведа Данаил Бекяров, основателят на града продавал катран на керванджиите, после започнал да прекупува селскостопански стоки, забогатял много и разгърнал широка строителна дейност – построил първата джамия, стопански постройки, складове и така се разраснал градът.
През февруари 1653-та година Хаджи-оглу Пазаръ е посетен от османския пътешественик, поет и историк Евлия Челеби. Той разказва, че градът е изграден върху хълм, не е крепост и е открит. Наброявал около 2000 къщи, повечето покрити с керемиди, а една част от тях имали дъсчени покриви. Пътешественикът рисува града като оживено търговско-занаятчийско средище, в което има три хана и двеста дюкяна. Занаятчийскийте стоки, произведени в Хаджиоглу Пазарджик били "като сърмените ловджийски изделия от телатин – няма ги никъде по света". В града обаче имало и "храбреци", препитаващи се с "търговия и война".
В центъра на селището Челеби видял "един търговски бедестен гивгирен с две големи врати и дюкяни, благодарение на които градецът е прочут." Бедестен означава покрит пазар, в който били приютени сто дюкяна. Построил го богатият търговец Ибрахим ага, когото местните наричали благодетел на града. Покритият пазар имал две порти – една голяма желязна откъм площада и друга по-малка, дървена, тежка и дебела, която се намирала от противоположната страна. Въоръжена стража охранявала сградата,  защото мястото неведнъж било обект на черкезки и татарски шайки. Но още тогава "на един голям площад в центъра, един път в седмицата се събират хиляди селяни, които продават стоките си". (Как седмичният пазар прераства в Добричкия панаир, можете да прочетете тук.)
По време на обиколката из Хаджиоглу Пазарджик пътешественикът успява да опита от всички ястия и питиета в града, възхищава се и прославя местния бял хляб и местната медова вода. Летописецът обаче не спестява и неприятните обстоятелства, които се наричат лошо водоснабдяване.
Градът е известен с безводието си, а жителите му черпят течност от "кладенци с негодна за пиене вода", гласи разказът. Течността била толкова лоша, че войските, които отсядали в селището си носели вода отвън. "Един такъв обхванат от безводие град, че раята му носи с бъчви на коли вода за пашите", описва Евлия Челеби. Всъщност всичко  било много зле, докато не се появил благодетелят Ибрахим ага, който спасил града от безводие. Този ага бил пълномощник на пашата в Добрич. Той похарчил 70 хиляди гроша, докарал вода от "едно планинско място, намиращо се на два прехода разстояние" и построил в неговите девет махали девет течащи извора. А след като дошла водата, градът, лозята и градините така се оживили, че заприличали на градините на Ридван*.
Добрините обаче винаги крият рискове. Като дошла водата, жителите на Хаджи-оглу почнали да протестират, че улиците се разкаляли. Благодетелят Ибрахим ага вече бил мъртъв, но от неговото наследство били отделени 3 хиляди гроша за построяване на "пътни чешми и калдъръми за минаване. Така градът станал чист."
През 1762 година през тези места минал хърватския учен, поет и дипломат Руджиер Йосиф Бошкович. Още преди да стигне до Хаджи-оглу Пазарджик пътешественикът, който бил част от свитата на английския посланик, научил че тукашното мюсюлманско население посреща много лошо преминаващите през града руски и полски посланици. Разбрал и че "мюсюлманското население в града се ползва с много правдини, с които то злоупотребявало". Дори "един път убили пашата, от когото зависели". Градският кадия обаче посрещнал много добре гостите. Той им доставил храна в изобилие. Осигурил и 16 еничари за охрана, която се грижела и за багажа на посланика.
"Почти никъде не бяхме приети така добре", записал в дневника си Бошкович и  разбрал, че враждебността към руските и полските пратеници се дължала на голямата омраза, която съществувала против тези народи. Причината – дълги войни с Русия и Полша, водени по северните граници на империята.
Хаджи-оглу Пазарджик е "личен град", който "върти голяма търговия", разказва хърватският учен. Пътниците видели "най-добри улици и един много добър хан", множество минарета на джамии, "някои градени от камъни, а други дървени". Най-много се впечатлили обаче от градския часовник. Неговият звън се разнасял из целия и град и отначало Бошкович решил, че това е християнска църковна камбана. Поставен върху висока кула, възвисяваща се над града, часовникът със своя звън отмервал времето и регулирал живота на градската чаршия.
Гостите били настанени у заможни арменци, чиито къщи били "доста сгодни". Но в казата живеели и много богати евреи. Вероятно в града вече е имало и доста българи, защото  според изследванията на професор Любомир Милетич българите започват да се заселват в Хаджи-оглу Пазарджик през втората половина на 18 век.
Юлияна Велчева
belejnik.bg
*В мюсюлманските теологични сказания Ридван се нарича ангелът, който пази райските градини.
** Освен разказите на пътеписците в очерка е използвана и информация  от книгата "История на град Толбухин". Архивните фотоси са от фонда на община Добрич.