С поклонение пред паметника на Васил Левски на централната алея на Бунарджика, днес в Пловдив беше отбелязана 179-тата годишнина от рождението на Апостола на Свободата Васил Левски. В общоградското честване участваха Кметът на Пловдив инж. Иван Тотев, народните представители Менда Стоянова, Атанас Ташков, Стефан Дедев и Петър Петров, бриг.генерал Явор Матеев - командир на 68-ма бригада „Специални сили“ и началник на пловдивския гарнизон, заместник-кметове, кметове на райони, общински съветници, Общественият посредник към Община Пловдив, представители на комитетите „Васил Левски“ и „Родолюбие“, Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, представители от армията, политически и обществени организации, граждани и медии.

Водещият Златко Павлов откри възпоменателното честване с пламенна рецитация на стихотворението „Левски“ из „Епопея на забравените“ от Иван Вазов. Във встъпителните си думи, той подчерта колко трудно се говори за Апостола. „ Не защото е сложен, а защото е съвършен. Всяко едно приближаване до него винаги трогва и смущава, не само защото е безсмъртен, а защото е във висша степен морален. Когато мислим за него, ние мислим за всичко, което изпълва историята и вечността на нацията ни, съдбата й. Мислим за саможертвата и за предателството, за клетвата пред пищова и плесницата, за песента и въжето на Голгота.“ каза в словото си водещият и завърши с думите „Без Апостола не можем да кажем: Аз съм българин!, не можем да си представим Отечеството без него. Защото той е най-високият връх, до който сме се домогвали като народ, като колективна нравственост, като себепознание. ЛЕВСКИ - вечното предизвикателство, пред което майка България винаги е стояла на колене, задавена от гордост и сълзи. Стояла е и ще стои, докато я има“.

Официалното слово по повод честването на 179 години от рождението на Васил Левски бе произнесено от Савина Петкова - Председател на Общински съвет – Пловдив. По традиция в церемонията участваха представителни формирования от Пловдивския гарнизон, военен духов оркестър и венценосци. Бяха поднесени венци и цветя от името на Кмета на Пловдив инж.Иван Тотев, от държавни и общински институции, политически партии, комитетите „Васил Левски“ и „Родолюбие“ и признателни граждани.

Слово на Савина Петкова - Председател на Общински съвет – Пловдив:

„Уважаеми г-н Кмет,

Уважаеми Госпожи и Господа народни представители,

Уважаеми г-н бригаден генерал,

Уважаеми Общински съветници,

Уважаеми Зам.-кметове,

Уважаеми госпожи и господа,

Епохите минават и отминават, героите се раждат и умират. Но има личности, които събират в себе си цял един отрязък от историята. Българската земя вечно ще тръпне от неговите стъпки, оставили в душата й чистата гордост от българския род. Много гиганти са намирали своя край на тази земя, но един е този, който ден след ден, месец след месец, година след година вълнува сърцата и умовете на българите.

Васил Иванов Кунчев – той е човешкият предел, показващ какво е любов към родината, какво е решимост и безрезервна отдаденост за свободата на Отечеството.

“Аз, Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турски и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род „

1837 година, 18-ти юли, Карлово, ражда се не само синът на гайтанджията Иван Кунчев и жена му Гина, ражда се българин, чието име предизвиква у нас чувство на гордост и признателност. Едно име, което кара сърцата ни да туптят по-бързо, а взорът ни да надхвърли границите на човешкото примирение. Един българин, отишъл си от този свят само на 36 години, но оставил изключително много за поколения напред.

Житейският път на Апостола на Свободата е нелек. Остава рано сирак и на издръжка на вуйчо си учи две години в класното училище в Стара Загора. Съдбата му не се различава от битието на хилядите българи, жадуващи свободата в средата на ХІХ век.

Всъщност, различава се!

Роден от майка робиня, той би трябвало да стане син роб. Малко години е имал Левски за съзряване и осъзнаване, но дълбокият реализъм, голямата проницателност, изключителното му съзнание за дълг и отговорност пред освободителното дело предначертават неговия път,

„Аз съм посветил себе си на отечеството още от 61-во лято...”,

пише Апостола и захвърля примирението на роба.

През нощта на 3 март 1862г. той напуска Карлово и през Пловдив се отправя за Белград, където Раковски вече организира легия. В сраженията с турците проявява решителност и смелост, а при един изключителен скок получава и своето историческо прозвище – Левски, с което живее в паметта и в съзнанието на поколенията.

На Великден 1863 година дякон Игнатий, отрязал дългата си коса, пее за последен път в църквата “Света Богородица” в родния си град Карлово. От мига, в който захвърля свещеническото расо, цялата му енергия, страст, воля, целеустременост са посветени на освобождението на отечеството. Левски принадлежи само на България.

Дейността му не остава скрита за турската власт, арестуван е и изпратен в затвора Таш капия, намиращ се до Стария мост на Марица в Пловдив. Освободен е благодарение застъпничеството на д-р Рашко Петров – негов приятел от легията в Белград. През есента на същата година Левски се записва в училището на Йоаким Груев в Пловдив. Това са години, в които преобладаващо българското население на града води остра борба с фанариотите и гръкоманството. Левски не е само ученик, а заедно с Христо Иванов и братя Христо и Никола Ковачеви поставят началото на организирана борба по народното дело.

През 1867 година Васил Левски е знаменосец в четата на Панайот Хитов – школа на издръжливост, на дисциплина, на организация. През следващата година, след Втората българска легия в Белград, в писмо до войводата, той обрича себе си:

“Моля Ви да дойдете при мен или да ви пиша, какво аз мисля да направя, ако рече бог ... ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само себе си!”

В тези няколко реда мнозина изследователи съзират ясните намерения на Левски да търси нови пътища за решаването на българския въпрос, дори с цената на собствения си живот. Той се противопоставя на реформистката идея за мирно развитие на българската нация в рамките на Османската империя, където тя ще завоюва пазари, културно поле, политически параметри, ще се обособи еволюционно и някога, когато и да било, ще се изхлузи из утробата на империята. Разбира, че Турция, тази архаична сатрапия, не би могла да се интегрира в модерно общество.

Левски се противопоставя на концепцията на политическите консерватори, които стъписани пред стихиите бушуващи в източната драма, разчитат на чужди сили – или на руската политика да унищожи Турция, или на западните реформистки идеи. Той вижда, че великите сили се конкурират в Изтока единствено заради своите интереси.

Левски се противопоставя и на политическия конформизъм, чиито представители вървят към освобождението плахо, несигурно, винаги се оглеждат за съюзници, влизат в неравностойни коалиции, издигат флага на дуализма, и в безсилието си изпращат чети в България, без да подготвят предварително народа за обща акция.

За Левски пътят е един - “свобода чиста или смърт”.

От 1868 до 1872 година Левски прави четири обиколки в България и изгражда комитетската мрежа в страната, следвайки идеята си за вътрешна революционна организация. Един от първите комитети той създава през 1869 година в Пловдив, където намира най-верните си съратници - Димитър Матевски, Христо Илич, Христо Търнев, Душо Хаджидеков, Стефан Странски, братя Свещарови, Кочо Честименски и др. Чест гост е в хана на братя Търневи в Каршияка, в Жълтото и Светотроическото училище, Книговезницата в Дановата къща или в дома на Найден Геров.

Васил Левски внушава на българина, че в борбата за свобода народът ще успее, ако разчита на собствените си сили и ако предварително се подготви, организира и въоръжи. Той много добре е знаел колко висока ще бъде цената на подарената свобода и колко малко ще бъде достоен за нея народът, който не е принесъл жертви пред нейния олтар... Никой преди него не схваща значението и ролята на вътрешната организация, защото никой не разчита в освободителното дело само на собствените сили на народа.

Дружбата на Левски с Христо Ботев и Любен Каравелов извиква на живот Българският революционен централен комитет, където Апостола на Свободата съчетава организатора и човека на делото с идеолога и стратега. Но своеволното нападение на държавното съкровище в Арабаконашкия проход и разгромът на организацията слагат край на удивителната дейност на Левски. Той е заловен и завършва своя героичен живот на бесилката край София през месец февруари 1873 година.

И днес 179 години по-късно, когато отдавна думите са изсъхнали, пръстта е опръхнала, ние търсим Него! Винаги, когато имаме нужда, ние се връщаме при Апостола. При него откриваме лек за терзанията си, ориентири за настоящето и надежда за бъдещето.

Научили наизуст много негови думи, десетилетия ние се мъчим да ги направим наши, за да се доближим до него. Отбелязваме неговата саможертва, поднасяме венци, свеждаме глава и след миг тишина, примесена с гузното чувство от забравата. Но светлият лик на Апостола ще пребъде, защото Дяконът не бе се стремял краткият му живот да надхвърли възможните човешки граници, да прескочи тленността и да отиде в безсмъртието. Той нямаше времето, а и потребността, за да се спре на собствената си личност,

защото той бе отдал себе си и не търсеше награда,

“ Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си...!”

защото той виждаше свободата на Отечеството като единствен смисъл на своя житейски път,

“...че и ний сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни – там дето живеят българите в България, Тракия и Македония”

защото негов бе завета за бъдните поколения,

“Целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност!”

Великите синове на България са много, но Левски имаше куража и силата да чертае бъдещето на нацията, да изтръгва хората от инертността, да буди гордост у тях, да им вдъхва сигурност, за да намерят те човешката си сила, тръгвайки по пътя на свободата.

Времето, уважаеми пловдивчани, е скъперник и отбелязва с печата на безсмъртието само подвизите на онези, които успеят да положат в пантеона на Отечеството чудото на възвишения си и самоотвержен живот.

А Левски бе сред тях!

Дълбок поклон!“