На всеки 16 януари пловдивската патриотична памет отбелязва освобождението на орисания с изключителна древност български град от петвековния османски ярем

С полагане на венци и цветя пред паметника на Капитан Бураго в Дондуковата градина, пловдивчани почетоха 139 години от Освобождението на града от османско робство. На тържествената церемония присъстваха Командването на пловдивския гарнизон, народните представители Атанас Ташков, Петър Петров, Стефан Дедев и Георги Търновалийски, председателят на Общински съвет – Пловдив г-жа Савина Петкова, заместник-областният управител Георги Пилев, заместник-кметовете Амелия Гешева, Розалин Петков, Георги Маринов и Златин Велев, кметовете на шестте района на град Пловдив, общински съветници, представители на Съюза на офицерите и сержантите от запаса, ветерани и граждани.
В официалното честване, организирано от Община Пловдив, което е част от Календара на културните събития участие взеха военен духов оркестър, представителен взвод и венценосци от пловдивския гарнизон и членовете на Комитет „Родолюбие“.
Паметта на загиналите за свободата на Пловдив беше почетена с падане на колене и едноминутно мълчание. Водещ на събитието бе актьорът от Драматичен театър Пловдив, Симеон Алексиев, словото по повод годишнината бе произнесено от доц. д-р Тодор Радев, преподавател в катедра "История и археология" на Философско-исторически факултет на Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“.
ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА ПЛОВДИВ
доц. д-р Тодор Радев
(пълен текст на словото)
На всеки 16 януари пловдивската патриотична памет отбелязва освобождението на орисания с изключителна древност български град от петвековния османски ярем. Утвърдилата се традиция има подходящо за Пловдив средоточие – паметника на безстрашния руски офицер Александър Бураго. Невероятната смелост и съзнанието за велика освободителна мисия възкачват преди 139 години командвания от капитан Бураго малоброен драгунски отряд на крилете на една удивителна военна победа. В нощта на 3 срещу 4 (по нов стил на 15 срещу 16) януари  1878 г. шеметната атака на руските драгуни предизвиква паническо отстъпление на дислоцираните в Пловдив подразделения от армията на Сюлейман паша. Чрез този безпрецедентен за цялата Освободителна война успешен щурм нашият град избягва злощастната съдба на Стара Загора, Карлово, Сопот, Калофер, Казанлък и множество подбалкански селища, където през лятото на 1877 г. жестоко избитите българи при настъплението на същата турска армия  в количествено отношение доближават жертвите на ислямския фанатизъм при Априлското въстание. Акцията на капитан Бураго спасява Пловдив и от планираните от оттеглящите се османски властови структури опожаряване и разграбване на християнските квартали. При това положение през деня на 4/16 януари 1878 г. влизането на авангардните части на руския Западен отряд начело с генерал Йосиф Гурко в най-важния вътрешен градски център на нашето Възраждане се превръща в триумфален марш, ознаменуван с благодарствените овации на многохилядното българско множество.
Освобождаването на Пловдив е важен момент от заключителния етап от Руско-турската война (1877-1878), започнал след превземането на Плевен (28 ноември/10 декември 1877 г.) и приключил с подписването на Санстефанския договор на 19 февруари/3 март 1878 г. В известен смисъл избавлението на пловдивчани е резултат от факта, че руският император Александър ІІ отхвърля предложеното от Високата порта примирие непосредствено след края на Плевенската епопея. По това време планът на турския Генерален щаб предвижда укрепване на отбраната по Стара планина и евентуален мирен договор, с който свободна България да се ограничи само в пределите на Мизия. Всъщност тази идея се доближава до известния план на руския канцлер Александър Горчаков за „малка” руско-турска война само в пространството между Дунав и Балкана. Отбранителните възможности на Османската империя са сломени в резултат от решението на руското командване за рисковано зимно преминаване на Стара планина.
 През декември 1877 г. през прохода Арабаконак се придвижват войските под командването на генерал Гурко, през Троянския проход – войските, командвани от генерал Карцов, а през Шипченския проход – войските начело с генерал Радецки заедно с Българското опълчение. На 23 декември 1877 г. ген. Гурко освобождава София, а на 27-28 декември ген. Радецки и ген. Карцов разбиват армията на Вейсел паша в боевете при Шипка – Шейново. На 2 януари 1878 г. руските войски влизат в Пазарджик, на 4 януари 1878 г. – в Пловдив, а на 14 януари 1878 г. – в Одрин. На 19/31 януари в Одрин е подписано примирие между Русия и Османската империя. Документирано като „Предварителни основи на мира”, Одринското примирие трасира пътя към сключения Санстефански предварителен мирен договор. Освен благоприятните за българската национална кауза териториални решения, този символен за нашия иредентизъм договор оформя гледището, че Пловдив е естественият политически център на Санстефанска България. Израз на това доминиращо становище е установяването на императорския комисар княз Александър Дондуков в нашия град, откъдето той ръководи т. нар. Временно руско управление в освободените български земи от май до октомври 1878 г.
Отбелязвайки паметните за новата история на Пловдив събития в навечерието на българския национален празник, патриотично ни съзнание е призвано да бъде контрапункт на русофило-русофобския синдром, кроящ постмодерно „Прокрустово ложе” за Отечеството. Академичната историография отдавна е доказала, че без идеите и действията на нашия възрожденски освободителен национализъм, предизвикал саможертвената Априлската голгота, Освободителната руско-турската война от 1877-1878 г. би била политически мираж. Затова крайното русофилство, принизяващо ролята на българския национален фактор, сякаш стъпва пренебрежително върху мощите на нашите възрожденски мъченици. Злокобни крясъци са бесовете на съвременните родни русофоби, натрапващи преднамерената теза, че чрез възстановяването на българската държава Руската империя преследва само собствените си егоистични цели. Безпристрастната историческа наука изтъква упоритите опити на руската дипломация да избегне рискованата война срещу Османската империя, отчитайки недостатъчната готовност на Русия за окончателно разрешаване на Източния въпрос. Съдбовният фактор, подтикнал император Александър ІІ да пристъпи към военна намеса на Балканите, е мощната пробългарска кампания на славянските комитети в Русия.
 Пропагандата на славянофилите създава невероятна обществена еуфория с идеята, че за великата славянска империя е настъпил моментът за „Свещена война” в защита на славянството и православието. В този смисъл Освободителната война е и съдбовен дълг на „Третия Рим” към потомците на неговите средновековни цивилизатори. Затова е недостойно да допускаме истерична гавра с подвига на офицерите, подофицерите и войниците от руската армия, оставили костите си в българското землище за завръщането му в политическите граници на европейската християнска цивилизация. Безразличието към прокобното русофило-русофобско разделяне на българската нация би превърнало традиционната празнична демонстрация пред паметника на капитан Бураго и самия Трети март в триумф на лицемерието.
Нека честването на 16 януари, денят на Освобождението на Пловдив от османските окови, да бъде както израз на достолепна българска благодарност към руската освободителна мисия през 1877-1878 г., така и пловдивски символ на спасителното за нашата древна нация българофилство.