И ето Игнажден е, 1890 година. 

По документи съхранявани в Държавен архив – Плевен на този ден преди 130 години в село Български Карагач (дн. с. Тотлебен, Плевенско) цялото населението пости, прекарва деня като стои у дома си и не ходи никъде. Не пускат никого в къщите си, защото ги е страх да не би погледът му да е лош, че не ще добитъкът им през лятото да бъде здрав и да се размножава, а тъй също и домашните им гадове като кокошки, мисирки и гъски няма да се въдят. Неселението не прави помежду си никакво вземане и даване, даже и да им дотрябва нещо да си купят остават за другия ден, само да не дават пари през тоя ден, защото така ще им случва през цялата година, все така да дават.

Вечерта срещу този ден жените сваряват тикви и боб, слагат ги на софрата и се прекадяват с ралника. В друг съд слагат ечемик и чесън, които също се прекадяват, след което всички сядат да се навечерят. Подир вечер оставят софрата недигана, а на заранта като се съмне стопанката смита трохите от софрата и с тях нахранва кокошките.

Жителите пък на село Катерица, Плевенско наричат този ден на квачката с пиленцата, тогава започва и сезонът на тяхното люпене. Хората вярват, че на този ден, ако някой от къщата отиди у съседите си, квачката също ще отиде някъде, ще се скрие и там ще излюпи пиленцата си.

Това са традиции, спазвани на този ден от българското население преди 130 години, посочват от Държавен архив - Плевен.