Награденият разказ е "Двама"

Известната и обичана не само в Благоевград д-р Жана Рускова спечели втора награда в литературния конкурс на името на Н.Вапцаров, организиран от НЧ "Н.Вапцаров 1866" - Благоевград, за което Blagoevgrad.utre.bg вече ви информира. Тя получи втора награда в раздела за проза с разказа си "Двама".

Предлагам ви да прочетете наградения разказ, както и другия, също участвал в литературната надпревара.

Двама

Обичам късите вътрешни улички. В тях има някакво спокойствие. Винаги има нещо, макар и дребно, но неочаквано, което ме изненадва. Действа ми като вълшебство. Заслужава си в града, в който живееш, нещо да те изненада. Има нещо, което събужда детското вълшебство, с което си се разделил.
Тази уличка започва с къща, стара градска къща, доста занемарена.
Едва ли някой живее в нея.
Каменен зид, ограждащ дворчето.
Асма, килната на една страна.
Доста ръждясала вратичка в оградата.
За миг си представих как би изглеждало всичко това, ако е дом, изпълнен с живот.
Къде отиде спокойствието? Нямаше го!
Тогава вратичката изскимтя.
Те двамата излязоха от двора.
Старецът и кучето.
Тръгнаха.
Старецът отпред, след него кучето.
Може би скимтенето на вратичката ме накара да тръгна след тях.
Вървяха бавно, еднакво влачейки крака, еднакво прегърбени, еднакво немощно беззащитни. Когато старецът спираше, спираше и кучето. Това се повтаряше почти на всеки няколко крачки. Спирах и аз.
Нямах желание да продължа сама.
Когато спираха, старецът се обръщаше, кучето заставаше до него и само се гледаха.
Така стигнахме до края на уличката.
Те двамата стояха един до друг и се гледаха, гледаха се в очите.
Тогава видях погледите им.
Еднакво помътнели.
Но в тях имаше нещо, имаше едно спокойствие, което сякаш казваше:
- Един до друг сме, заедно сме и това ни стига!
В този момент се превърнах във втасало тесто.

Кичури

Начумерен ноемврийски ден.
Ако нямаше две-три неща, които го налагаха, щях да отложа излизането. Бавно пия сутрешното кафе.
Усещам как с всяка глътка излизането се отдалечава.
После, после изведнъж ме обзема някаква решителност.
Докато я има, бързо, много бързо се приготвям за излизане.
Грабвам чантата, слагам маската, вземам асансьора, стъпалата, те са точно шест, малко, но достатъчно да ги ненавиждам. Ненавиждам ги, защото ми напомнят за болката. Поглеждам, само поглеждам към брезата. Тръгвам. Листата под стъпките ми леко въздишат. В мен изведнъж се промъква и зазвучава онази песен: „Есен, есен, мъртъв сезон...“
Отпъди я! Отпъди я!
Не успях веднага. Трябваше ми малко време. Дадох си го.
А може би не на мен, а на ноемврийския вятър?
Да я отнесе нанякъде, като я завие с есенните листа?
Прибирам се.
Тихите въздишки на листата под стъпките ми, вятърът, но без песента.
Преди да вляза във входа, спирам до брезата. Моята бреза.
Денят пак беше есенен, когато я донесе и посади, за мен, защото обичам брези. Усмивката, с която каза:
- Сега двете ще остарявате заедно!
С годините двата бора до брезата се извисиха. Тя остана, някак си по-крехка, леко се попрегърби, търсейки светлина и успя, успя да оцелее през годините.
Красива е с есенните кичури!
Отиват й!
После?
После шест стъпала, асансьора.
Отключвам. Оставям чантата. Свалям маската.
Поглеждам се в огледалото.
Изведнъж поглеждам косата си.
Та тя е като короната на брезата. Кичури, един до друг в преливащи се есенни цветове.
Изваждам от чантата боята за коса, която си купих и я прибирам в шкафа в банята.
Есен, есен...