Няколко "сини" реда за Човека Стоичков

С ръка на сърцето си признавам, че никога не ми е хрумвало да пиша някакви оди за Христо Стоичков.

Като средностатистически левскар нямам много хубави спомени от неговото присъствие в ЦСКА. Наживо преглътнах четирите гола и подигравките на приятели от ЦСКА, с които седяхме един до друг на дербитата. Още по-болезнено изживях едно негово попадение в 87-та минута на стадион "Васил Левски" през 1987 година, което донесе победата на "вечния враг". Разбира се, има и по-светли мигове с негово участие, когато юбилейно "лепнахме" петица на ЦСКА, а резервата Стоичков се изнесе преди края на мача.

Като средностатистически българин Стоичков ми е донесъл много радост с националната фланелка, уважавал съм го заради успехите и благотворителността, която никога не вади на показ. Допадна ми, че направи школа, в която децата спортуват, а не мислят за глупости.

Но в същото време извън терена успя да ме настрои срещу себе си. Заради това, че беше рекламно лице на ВИС 2, заради това, че се отрече от България, заради това, че Каталуния винаги му е била по-близко до сърцето му (поне такова впечатление оставяше у мен в интервюта за български и световни медии). Не ми харесаха и политическите му заигравки, макар да смятам, че там по-скоро бе употребен неуспешно. Всичко това и етикетът "чорбар" към него е достатъчен за всеки левскар да го постави в графа "нелицеприятен".

Отношението му към Левски и като футболист, и най-вече като треньор, също ми е повлияло за негативните нотки към него без да го познавам лично.

Пак трябва да си призная, че на последния мач с Литекс бях от тези 15 000, които го посрещнаха за първия му мач на Герена с познатия рефрен "Кюрда Стоичков, п...раст".

Но премиерата на един филм обърнаха нещата на 180 градуса. Филмът "Стоичков".

Продължавам да не познавам лично Стоичков, но освен уважение към спортните му постижения, може би странно и за самия мен, вече имам коренно различно отношение към него.

Абстрахирам се от самия документален продукт, който проследява най-големите моменти в живота на футболиста, и в който на показ са извадени предимно добрите му страни. Едва ли е нужно на някой да се разяснява, че Христо Стоичков е тежък характер, има непрестатен хъс за победа и успех във всичко.

Във филма го няма като реплики, но лично аз усетих Човека Стоичков. Може би тук е момента за аплодисменти за създателите му, защото лентата е емоционална.

След прожекцията осъзнах вече на 100%, че Стоичков е сложил маска в България. Играе го твърд човек, че не му пука за нищо, готов е да гази. Прав, крив - това е той.

Но зад цялата тази стена прозира болка. Болка от факта, че извън България е повече признат, болка от отношението на немалко българи към него. За мен остава загадка защо е сложил тази маска и публичните му изяви немалко пъти разделят хората. Предимно футболните фенове.

Това само неговите приятели могат да го твърдят със сигурност, но вече и аз съм убеден, че това е човек, който е честен в отношенията си с хората. А на фона на цялостното лицемерие в общуването това е нещо изключително хубаво. Със сигурност предпочитаме човека срещу нас да ни говори истината, ако трябва и да ни напсува, когато сме сгрешили, вместо мазна усмивка и величаене.

Със Стоичков никога няма да бъда приятел или близък, за което съжалявам. Като левскар на стадиона няма как да скандирам името му, но няма и да го посрещна следващия път с "Кюрда...".

Защото отношението ми към Човека Стоичков се промени. Дори ще се пречупя от тук насетне за мен да бъде Ицо, независимо, че звучи "чорбарски"...

Препоръчвам на всеки да види филма, особено на "синя" България. Сигурен съм, че след това на нашия стадион ще звучи два пъти по-малко за сексуалната ориентация на Ицо (вече свиквам) и два пъти повече "Левски, обичаме те"...