В протестите има рационално зърно, въпросът е то да не бъде удавено в левичарски бълнувания

Има достатъчно разумни хора в електронните форуми, които изтъкнаха недостатъците на повечето искания, формулирани в събота. Някои са противоконституционни. Други, свързани с "национализация" и "разтрогване на сделки", означават милиони и милиарди левове, които държавата ще плаща като обезщетение. Да не говорим колко умно е да борим монополите, като превърнем енергетиката в завършен държавен монопол.

Да не говорим как едни монополи ги палим, а за други мълчим и как чуждите инвеститори са крадци, а за "национално-патриотичния" капитал никой не обелва дума. Най-опасна обаче е тъкмо най-красивото искане - за гражданско управление чрез формирани неясно как "съвети", "квоти" и прочие. На теория звучи много прогресивно, но на практика ще означава окончателно превземане на държавата от икономическите групировки. Ще стане като в богатите черноморски общини, където вече няма партии, а всевъзможни "граждански обединения", зад които стои един или друг местен олигарх.

Какво ще се случи оттук нататък? То вече се случва. Падането на правителството беше тежък удар върху ГЕРБ, а тлеещата криза и усещане за несигурност ще налива одобрение към БСП - независимо какво си мислят активно протестиращите. Другата вероятна възможност е да се появи нова, ултралява партия от типа на гръцката СИРИЗА, която ще поеме щафетата на радикалното хейтърство от "Атака". Това обаче отново ще налее гласове към БСП, която ще влезе в ролята на "стабилния", "предвидим" политически субект вляво. Ще стане като през 2006 г., когато на балотаж на президентските избори се озоваха Георги Първанов и Волен Сидеров - и Първанов спечели със 76%.

Мнозина биха казали - толкова ли е наред България, че да не искаме промяна? Ами не е наред, никак даже.

Само че популизмът не може да пребори олигархията. Точно обратното, популизмът беше използван, за да бетонира мафиотския псевдо-капитализъм от 2001 г. насам. В проспериращите страни, на които искаме да приличаме, има двупартиен модел. И гражданите участват в управлението, но всекидневно. Чрез партиите, чрез легитимни сдружения, чрез незабележима, но постоянна лична гражданска активност.

Политическата ангажираност е досадна работа - ходене по партийни събрания, срещи с местната власт, жалби до съда и съответните органи. Не е героично като да се биеш с полицията, но само така се върши работа. Постига се нещо не с крещене не срещу сградите, а с преговори с онези вътре. От протестите ще има полза тогава, когато хората намерят адресата на своите искания.

А това са тъкмо презрените партии. Национализация, чудесно - обърнете се към Сергей Станишев и го попитайте ще се ангажира ли неговата партия с тази мярка. Да видим дали ще се съгласи и дали ще защити тази идея срещу контрадоводите на други партии и граждани. Не вярвате на сегашните партии - направете своя, убедете хората да гласуват за вас и прокарайте идеите си в парламента. Искате Венецуела - дайте да видим вашия Уго Чавес. Позицията "не щем партии, не щем да правим партия, не искаме избори, а властта" е предложение за преврат.

Хората винаги са прави - дори когато искат неразумни неща. Отговорността е на онези, които тълкуват желанията им и се наемат да ги представляват.

Партиите трябва ясно да заявят зад кое от исканията застават и зад кое - не. А не да кокетират с народното недоволство. Някой трябва да съобщи тъжната истина, че няма Дядо Коледа. В протестите има рационално зърно, въпросът е да не бъде то удавено в левичарски бълнувания, от които ще се възползва същата олигархия, която поръчваше спасителите досега.