Нужна ни е само ясна визия за бъдещето и малко повече самочувствие.

Днешният ден все още трудно се възприема от българина като празник. Денят на независимостта цели 45 години бе съзнателно заличаван от историческата памет на нацията. Защото е твърде свързан с личността на цар Фердинанд и с правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов. А един монарх и един "реакционен" буржоазен политик нямаха право да бъдат запомнени с нещо добро. И не случайно едва през 1998 г. намери най-сетне място в списъка на официалните празници.

Народопсихолозите твърдят, че липсата на постоянство и степенуване на политическите приоритети е един от големите недъзи на българина. Действията на управляващия ни елит от Съединението до Балканската война обаче опровергават тази теза. Именно в тази епоха стъпка по стъпка България се измъква от хватките на Берлинския договор и става равноправен член на европейското семейство.
Всъщност Берлинският договор не е бил спазван още от деня на своето подписване. На България е забранено да има редовна армия и военен флот. Но въпреки това такива са създадени още през 1879 г. Сключените търговски договори по времето на Стефан Стамболов и Константин Стоилов пък са крещящо нарушение на финансовите клаузи на Берлинския договор. През 1899 г. България сяда на първата в историята конференция за разоръжаване в Хага като де факто суверенна държава, а през 1902 г. участва в основаването на Интерпарламентарния съюз. Просто капризът на историята е бил заключителният акт да бъде дело на цар Фердинанд и Александър Малинов.

За това помага избухналата през юли 1908 г. младотурската революция породила вътрешна нестабилност в Османската империя. Дипломатическият ни представител в Цариград Иван Ст. Гешов съветва външния ни министър Стефан Паприков да обяви българската независимост. Русия е на мнение, че дипломатите ни трябва да изчакат първо Австро-Унгария да анексира Босна и Херцеговина и едва след това България да наруши Берлинския договор. Междувременно българо-турските отношения се изострят, след като Гешов не се явява на поканите на едни официален прием, след който е отзован от Цариград.

На 9 септември 1908 г. избухва стачка на служителите от Източните железници. Според мнозина изследователи тя е инспирирана от бг властите, които използват стачката като предлог да заемат линията на принадлежащата на барон Хирш железница на българска територия. Това е още една крачка към отхвърляне на зависимостта от външни сили, въпреки че обтяга отношенията с Турция. Правителството на Малинов вече е твърдо решено да провъзгласи Независимостта, а цар Фердинанд сам поставя на 10 септември 1908 г. въпроса за обявяването на българската независимост пред австро-унгарския император Франц-Йосиф. Виенският кайзер в крайна сметка измърморва едно полугласно "да".
От великото до смешното има само една крачка. Любителите на исторически пикантерии знаят как Фердинанд, пътуващ с влак от Виена до Будапеща, където го чака яхтата му, на всяка гара се крие в тоалетната на вагона.

Та да не би случайно престарелият Франц-Йосиф да е размислил и да спре подготвяното обявяване на Независимостта с някоя телеграма. Но в крайна сметка целта оправдава средствата. В такива случаи и смешното може да стане наистина голямо. Щом става въпрос за националната съдба.

На 20 септември Фердинанд се завръща и е посрещнат от Александър Малинов в Русе. Там му съобщава, че е настъпил "дългоочакваният ден" и му възлага да състави манифест. Александър Малинов съставя текста на манифеста във влака, с който те пътуват за Търново, като самият документ е подписан от Фердинанд на гара Две могили, за да бъде прочетен тържествено в църквата "Св. 40 мъченици" на 22 септември 1908 г.

Актът е приет хладно от европейските и балканските държави, доколкото е поредното нарушение на Берлинския договор. В личен план не е особено доволен и император Николай Втори, който претендира, че може да има само един православен цар - руският. Но в името на създаването на Балканския съюз преглъща това унижение и в крайна сметка Русия съдейства за решаване на възникналия казус, от който най-засегната е, разбира се, Османската империя. Но младотурците са се примирили с положението и свеждат въпроса до пари. По-точно за стойността на национализираните Източни железници. Правителството на Малинов предлага на Турция компенсация от 82 млн. лева (франка) обезщетение. Претенциите на Портата обаче са по-големи и възлизат на 125 млн. лева. Тогава Русия предлага да опрости на Турция 125 млн. лева от контрибуциите, които има да и изплаща след войната от 1877-1878 г., а България се задължава да плати на Русия 82 млн. лева за срок от 77 години. Сума, от която почти нищо не плащаме поради започналата Първа световна война и последвалата я болшевишка революция.

На 9 януари 1909 г. Турция признава независимостта на България. Веднага след това е призната и от Великите сили. На 6 април 1909 г. е подписан и формалният протокол между София и Истанбул от Андрей Ляпчев и Рифат паша.
Обявяването на независимостта на пръв поглед е един формален акт. Но само на пръв поглед. Защото той поставя Великите сили пред "свършен факт". А това е политика, която може да си позволи само една велика държава. Или една уверена и в правото си, и в силата си нация. Въпреки че и преди 102 години не сме били по-богати или по-напреднали спрямо Европа. Нищо не ни пречи да го правим и сега. Нужна ни е само ясна визия за бъдещето и малко повече самочувствие.