Серията започва с Антонина Стоянова - съпруга на бившия президент на България Петър Стоянов, продължава с Явор Гърдев, Сергей Станишев, Исей Мияке, Христо Мутафчиев, Мариус Куркински, Стефан Вълдобрев, Касиел Ноа Ашер, Аня Пенчева и Андрей Баташов, Койна Русева, Параскева Джукелова и така до 73 фотографски портрета. Борис Мисирков и Георги Богданов ги избират от хилядите в архива си за изложбата, която откриха сега с куратора Валтер Зайдл в Софийска градска художествена галерия, и за книга на издателство Жанет 45 с текстове на куратора, на Мария Василева и на Георги Лозанов.

Събирайки лицата на близки приятели и хора от професионалното си обкръжение с политическите муцуни и лайфстайл иконите, които са снимали, двамата постигат всъщност емоционален и артистичен портрет на 90-те. Оттогава досега героите са сменили ролите си, някои още са тук, други са си отишли, появили са се нови. Хронологията на цялата серия стига до днес, включва и следисторията на динамичното десетилетие.

Проектът е колкото личен, толкова и политически. Самата селекция на портретите е свързана не просто с претършуване на старите файлове, но и с разнищване на нашите спомени, с мимолетно връщане в „белите маратонки и изтърканите джинси", но през сегашния ни опит. И даже с непланирани равносметки.

Контрастите между черно-бялото и цветното, между студийните портрети и уловените в движение физиономии, създават именно усещането за този паралел във времето, за съпоставка, макар и неформална, на тогава и сега.

Две фотографии на Богданов като Мисирков и на Мисирков като Богданов висят на една от стените като леко отклонение. Или по-скоро като ключ към цялата изложба, в която портретите са и автопортрет. Изглежда, че кръгът от хора, лицата от снимките, са едновременно и интелектуалната среда, и времето, с което двамата автори най-пълноценно се идентифицират. Някъде от 1992-ра започват не само кадрите в настоящата изложба, но и изобщо тяхната съвместна работа, която ги превръща в емблема на новата вълна в българската фотография и кинематография. Това би могло да бъде и сбита версия на тяхната биография или кратък преразказ на фазите, в които се оформя артистичният им почерк.

През 2003-та заедно с Георги Богданов, Борис Мисирков и Георги Лозанов работихме по изложбата на Георги Нейков Приятели от 80-те. Беше пак серия от черно-бели фотографски портрети на едно поколение - актриси, художници, режисьори, политици или просто модели, заснети по каноните на студийната фотография. Същият винтидж чар - и в техниката на заснемане, и във визията. Ето че 10 години по-късно се появява и образът на следващия период и следващото поколение, но в същата среда. Всяка ретроспекция явно идва с времето си. Тази е точно в момент, в който още се прощаваме с 90-те. Вероятно заради това е толкова ценна и вълнуваща.