Аян беше черноработник, минаги изпълняваше точно указанията ми, спомня си бившият треньор

Бившият треньор на националния отбор Иван Вуцов разказа пред „24 часа” спомените си от съвместната работа с легендата на Локо (Пд) Аян Садъков. Както е известно, Садъков се бори в момента с болестта ALS – амиопатична латерална склероза. Припомняме, че Вуцов старши беше и наставник на Локо (Пд) в края на треньорската си кариера.

Ето какво сподели специалистът пред „24 часа”:

Натъжен съм до дъното на душата си, след като научих за болестта на едно прекрасно момче, на един невероятен футболист - Аян Садъков.

Повечето си мачове в националния отбор на България той изигра под моето ръководство. Даже съм си имал неприятности - питали са ме дали нямам турско потекло или турци в рода си, че започвам всеки мач с него в титулярния състав.

Той не беше футболист от типа суперзвезда, който да привлича вниманието, но беше силно положителен играч, подчертавам това. Раздаваше се до крайния предел на силите си.

Забелязах го още в “Локо” (Пд) и бях убеден, че в националния отбор трябва да има черноработник като него. Той не се спираше да се движи. Не беше спринтьор, но в никакъв случай не беше и бавен. В играта му нямаше и секунда покой.

Най-ценното му качество обаче беше невероятното спазване на тактическата дисциплина. Имали сме много разговори с него - десетки, дори стотици, докато уточним какво точно искам от него. Той изпълняваше всички мои поръчения, без да оспорва. И въпреки това, а може би и заради това, спортната общественост много-много не го харесваше.

Преди да заиграе при мъжете, Аян Садъков имаше много мачове за юношите и младежите. Дажи си мисля, че е рекордьор. Налагаше се с трудолюбието си, с всеотдайността, всяка задача изпълняваше безупречно. Беше човекът, когото поставях винаги пред зоната на крайната защита. Там пресичаше всяка топка в обсега си и не допускаше атаките на съперника да заварят нашите защитници неподготвени.

По време на първия ми престой в националния отбор - между 1982 и 1986 г., повечето футболисти, да не кажа почти всички, бяха от български клубове. Садъков беше сред малцината, а от титулярите - единствен, който беше представител на “Б” група. Никога като треньор не съм се съобразявал кой къде играе, а само какво играе.

А Садъков във всеки мач беше сърцето на отбора, неговият мотор. Не спираше да се движи, покриваше невероятен периметър, а понякога, макар и по-малко, отколкото му се искаше, излизаше и в предни позиции. Той прие задачата си - да уплътнява средата на терена, да бъде преграда за съперниковите футболисти по пътя към нашата врата.

Ако не се лъжа, първият му мач беше с Югославия в европейските квалификации за Франция'84. Точно тогава почина Брежнев, бяхме на тренировка, когато ни казаха.

Именно след края на този цикъл реших, че трябва да започна да го налагам като титуляр. Тогава започнах да правя експерименти и да се опитвам да налагам имена извън столичните клубове. Някои предизвикваха учудване, за други търпях силни критики.

Един от тях е например Живко Господинов, който, за съжаление, също се бори с коварна болест. Заради дефицита на нападатели се опитах да наложа двойката от “Ботев” (Враца) Емил Маринов и Цветан Данов. Те не станаха звезди, но даваха всичко от себе си във всеки момент, когато ги виках.

Звездният миг на Аян Садъков бяха световните квалификации за Мексико'86. Тогава влязоме в серия от няколко поредни победи, които в крайна сметка ни класираха. На 6 април бихме ГДР с 1:0, макар и с малка доза късмет. Предстоеше обаче голямото предизвикателство - мачът с Франция, европейския шампион и четвърти от предишното световно.

Този мач е паметен за Садъков. Двойно паметен бих казал. Единият повод е доста тъжен за него и срамен за тогавашната държава. По това време бяха наредили да бъдат сменени имената на българските турци. Проводник на тази партийна директива в националния отбор беше тогавашният председател на футболната федерация Иван Шпатов, бог да го прости. Не му беше приятно на човека, ама нямаше начин. Именно за мача с Франция за първи път вместо “Аян Садъков” на таблото на стадион “Васил Левски” пишеше “Аньо Садков”.

Помня, че няколко пъти тогава викнах по навик “Аяне, Аяне”. Шпатов веднага прати човек, който да ме предупреди, че момчето вече е с друго име.

Самият Садъков определено не приемаше тая работа, което си е съвсем нормално. Няколко пъти сме разговаряли по темата, казвах му да си трае. Той обаче веднага ме контрираше: Добре де, ти си Иван. Ако от утре те кръстят Ванюша, ще се примириш ли?

Признавал ми е, че родителите му, баща му бай Фаик например, така и никога не са приемали покръстването.

Но той като публична личност е бил принуден да се примири. И въпреки това никога не си е и помислял да избяга. Както го направи Наим Сюлейманоглу.

Помня, че преди един приятелски мач в Турция ме викнаха да ме питат дали няма Аян да остане там, предупредиха ме, че ще си имам неприятности. Но аз бях толкова сигурен в него, че дори не го викнах на разговор по темата.

Пак се връщам на мача с Франция, защото за мен това му беше най-силното представяне с националната фланелка. Трябваше да пази Платини, но не по целия терен. Мишел на практика не се връщаше в защита, там работата я вършеше Фернандес. Дълго време горихме с Аян, че Платини не може да му избяга със скорост. Но като вземе топката, почва да се клати, обръща се и подава. Затова му казах: Няма да се връзваш на финтовете, ще гледаш само топката. Садъков изпълни безупречно всичко.

След победата с 2:0 си спомням как на пресконференцията се появи Грую Юруков, зам.-шеф на БСФС и мой добър приятел.

Настроението беше приповдигнато, защото не само победихме европейския шампион и взехме важни точки, ами и го надиграхме категорично. Та Юруков се обърна към журналистите и попита: Имате ли нещо да кажете, Вуцов турчин ли е, или не е?

Голям футболист беше Садъков, много добър човек си е и до днес. Затова съм готов - ако някой сметне, че трябва, да се залея и аз с ледената кофа. Не ми харесва това, ама заради него съм готов. Дано оздравее!