Сурва, весела година!

Сурвакарската благословия не се пее, а се изрича

Най-характерният за Нова година обичай е сурвакането. Това е обичай, известен в цялата страна. По смисъл е пожелание и обредно осигуряване на здраве чрез докосване със сурова (най-често дрянова) пръчка, и то именно в началото на годината.

Сурвакарите са деца на възраст от 4-5 до 10-12г. (някъде само момченца). Събрани на групички от по няколко деца, те обхождат домовете на своите близки и съседи, като започват от своя дом. В чиста премяна и с торбичка, всяко дете носи свежо откършена и украсена пръчка, която има специално название – сурвакница, сурвачка, суровакница, василичарка и др. Нейната украса, свързана често с основния за даден район поминък, е твърде разнообразна – преплетени клонки, нанизи от пуканки, разнообразни вълнени конци, малки кравайчета. Най-напред децата удрят с пръчка всеки член от семейството, като започват от най-възрастния, и честитят:

”Сурва, сурва година,
весела година,
зелен клас на нива,
голям грозд на лозе,
жълт мамул на леса,
червена ябълка в градина,
пълна къща с коприна,
живо-здраво догодина,
догодина, до амина.”

Сурвакарската благословия (блаженка, слава, молитва, сорвакия) не се пее, а се изрича. Тя представлява вербална магия, чието действие подсилва осигуряването на здраве и изобилие във всичко. Често се сурвакат и домашните животни. При обхождането сурвакарите се провикват от първата врата: ”Сурва, сурва година”, а вътре сурвакат всички наред с думите: ”Сурва година, весела година, живо здраво догодина, догодина до амина”. В някои села децата пеят и песни. Навсякъде те получават от домакините кравайчета, плодове, орехи, сланина, дребни пари и по-малки подаръци. Някъде дряновите пъпки от сурвакницата се пускат в полозите на кокошките, за да се мътят пилета. Среща се и вярването, че младите жени, за да им растат дълги и лъскави косите, трябва да ги измиват с вода, в която пускат откъснатите скришом пъпки. На връщане вкъщи децата в Пловдивско хвърлят пръчките в някой двор или в реката – ”да не носят у дома бълхи”.

Етнолозите търсят корените на обичая в най-дълбока древност, когато е съществувало строго делене по пол и възраст в дадено общество. Сурвакарите са наследници на древни жреци. В този смисъл сурвакането е инициация (посвещение) на преминаването от детска в юношеска възраст. От началото на миналия век обаче тази функция на обичая окончателно е забравена и в сурвакането масово започват да участват и момичетата.
Някои учени извеждат обичая от римския празник луперкалии, посветен на основателите на града Ромул и Рем и на отгледалата ги според легендата вълчица. В този ден жреците са обикаляли улиците на Вечния град с ремъци от вълча кожа и са удряли по дланите младите жени и девойките за женене като магия против безплодие. Според трети доколкото сурвачката се прави от дрян, обичаят произхожда от прабългарите. За тях дрянът е бил свещено и магическо дърво. Затова и в редица райони сурвачката се нарича просто дряновица. Нейната украса също има магически смисъл – нанизите пуканки, парички, панделки, кравайчета и т. н. излъчват защитна сила против различните уроки и болести. Децата сурвакат първо своите родители и близки в семейството, започвайки от най-възрастния. Сурвакарската благословия се нарича блажанка, сурвакия, слава или молитва. Повтарящите се в нея благопожелания за здраве и берекет наподобяват заклинанията на прабългарите при жертвоприношенията.



Снимка на Деня

Щрихи от Плевен